„Човекът и сатирът“-басня от Езоп

„Разказват, че някога човекът и сатирът* решили да се сприятелят. Но ето че настъпила зимата, стегнал студ и човекът все си духал на ръцете, вдигал ги до устните си. Сатирът го попитал защо прави така, човекът отговорил, че си топли ръцете в студа. После седнали да обядват, а ястието било много горещо. Човекът си вземал по малко, вдигал късчето до устата си и го духал. Сатирът отново го попитал защо прави така и човекът отговорил, че охлажда ястието, защото е прекалено горещо. Тогава сатирът казал:

-Няма да излезе нищо от нашето приятелство, друже, щом от едни и същи устни излиза ту топлина, ту студ.

Баснята може да се тълкува по различен начин, в зависимост от възприятията на читателя. Може би Езоп е искал да ни каже и това, че никога не може да се доверяваме на някой, който е различен и се мени според ситуацията. Трябва човек да доказва чрез действията си принципност.

*Сатири- горски божества, придружители на бога на виното и веселието Дионис.“

Изображение:

Рисунката е графична и пресъздава срещата между човекът и сатирът. Те стоят един срещу друг и явно си говорят. Човекът е слаб, висок и добре облечен. Видно е, че му е доста студено. На главата си има голяма шапка с периферия, изпод която се подава надиплен шал, минаващ покрай ушите и усукан около врата му. Отпред на гърдите си е закопчал наметало, спускащо се върху гърба и покрай ръцете, с дължина до коляното. От вътрешната част то е изрисувано с множество дребни щрихи и точки, което подсказва, че е меко и обемно за да го топли. Изглежда и доста вехто, пораздърпано в краищата. Под наметалото мъжът носи богато надиплена риза със свободно падащи ръкави, красиво извезана с орнаменти в края й. Върху нея, през кръста, има привързан пояс на който от дясната си страна, човекът е закачил делва. Обут е в плътен панталон, а на краката си носи цървули от мека кожа. От глезените до коляното върху крачолите на панталона са привързани тънки платнени ленти, които се кръстосват. Те придържат панталона плътно към краката, вероятно за да запазят топлината и да не пропускат студения въздух. От позата на човека –леко прегърбен, с присвити в коленете крака и събрани ръце с длани пред гърдите, насочени към устните, се разбира, че му е много студено. До лицето му има фини линии, образуващи леко облаче. Това е парата от дъха на мъжа, докато издува бузи и издиша топлия си дъх към премръзналите си ръце. Срещу него стои сатирът. Той е изправен и една глава по-висок от човека. Лицето му е грозновато, с човешки черти, а тялото подобно на коза. Има малко чело, дълъг и гърбав нос, тънка плътно затворена уста и дълга брада. Две големи остри уши стърчат, а между тях има гъст рошав сноп коса или козина и чифт рога извити като куки. Цялото му тяло е покрито с козина, падаща на снопове- по гъста по краката и гърдите. Ръцете му са също така покрити с козина, но дланите и пръстите са му човешки. Краката му са като на двукопитно тревопасно животно. С едната си ръка сочи към човека, а с другата държи една тънка и крива пръчка, опираща в земята. Намират се на гола полянка, а в далечината зад тях има няколко високи дървета.

ИК „Пан“

Илюстрации:
Мирослава Николова

Описание:
Ивелина Дамянова

Емил от Льонеберя – поредица от Астрид Линдгрен

Емил от Льонеберя – така наричаха едно момче, което живееше в село Льонеберя. Той беше палаво и упорито хлапе, далеч не толкова добър като вас. Въпреки че изглеждаше добричък, честна дума. Когато не крещеше. Имаше кръгли сини очи. Всичко заедно изглеждаше някак много добродушно и човек би помислил, че Емил е същинско ангелче. Но това би било най-голямата заблуда. Той беше на пет години и силен като биче и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд. И, разбира се, говореше на смоландско наречие нашият малчуган, но това не беше негова грешка. Така си говорят в Смоланд. Когато искаше шапката си, той не казваше както вие: „Искам си шапката.“ Вместо това казваше: „Искъм я шапкътъ.“ А неговата „шапкъ“ беше нещо като фуражка, с черна козирка и синьо дъно – доста грозна. Беше му я купил татко му, когато отиде веднъж в града. Емил много се зарадва на шапката и вечерта, когато щеше да си легне, каза: — Искъм я шапкътъ! Майка му реши, че Емил не бива да отнесе шапката в леглото и понечи да я сложи върху полицата в преддверието, но Емил се разкрещя, та оглуши цяла Льонеберя: — Искъм я шапкътъ!

И така Емил спа с шапка на главата всяка нощ в продължение на три седмици. То, че можеше – можеше. Макар че доста му убиваше. Но главното беше Емил да наложи своето – той на това държеше. По никакъв начин не биваше майка му да наложи своето. Веднъж, на Коледа, тя се опита да накара Емил да яде задушен зелен фасул, защото зеленчуците са толкова полезни, но Емил каза не.

— Да не смяташ НИКОГА да не ядеш зеленчуци? — попита майка му.

— Как не — рече Емил. — Но ИСТИНСКИ зеленчуци.

След което тихомълком отиде зад елхата и започна да я гризка. Но бързо му омръзна, защото боцкаше в устата.

Такъв инат беше Емил. Искаше той да се разпорежда с мама и татко, с цялото стопанство Катхулт, а най-добре и с цяла Льонеберя, само че жителите на Льонеберя не бяха съгласни с това.

— Горките Свенсонови от Катхулт, какъв пакостник е синът им! — казваха те. — От него нищо няма да излезе.

Така си мислеха жителите на Льонеберя, да! Ако знаеха какво ще излезе от Емил, сигурно нямаше да говорят тъй! Само да знаеха, че като порасне ще стане председател на общинския съвет! Вие сигурно още не знаете какво е това да си председател на общинския съвет, но то е нещо много изискано, уверявам ви и ето това стана Емил с течение на времето.

Но сега нека се придържаме към онова, което се случи когато Емил беше малък и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд заедно със своя татко, който се казваше Антон Свенсон, с майка си, която се казваше Алма Свенсон, и със сестра си Ида. В Катхулт имаха и ратай на име Алфред и слугиня наречена Лина. Защото по онова време, когато Емил беше малък, още имаше слугини и ратаи в Льонеберя и навсякъде. Ратаите оряха, грижеха се за конете и воловете, докарваха сеното и садяха картофи, а слугините дояха кравите и миеха, и търкаха, и пееха на децата.

Сега вече знаете кой живееше в Катхулт — татко Антон, мама Алма, малката Ида, Алфред и Лина. А освен това два коня, чифт волове, осем крави, три прасета, десет овце, петнайсет кокошки, един петел, една котка и едно куче. А най-сетне — и Емил.

Катхулт беше хубаво малко стопанство с червено боядисана къща, която се издигаше на едно хълмче сред ябълкови дървета и люляци. А наоколо се простираха ниви, ливади, пасища и едно езеро и една голяма, голяма гора.

Всичко можеше да е мирно, тихо и спокойно в Катхулт — стига да го нямаше там Емил.

— Това момче само пакости прави — казваше Лина. — Пък ако самият той не прави пакост, вечно нещо ще му се случи. Никога не съм виждала такова хлапе.

Но майката на Емил го защищаваше.

— Не е чак толкова страшен — казваше тя. — Днес само веднъж ощипа Ида и разля сметаната за кафето — това е всичко… а да, вярно — и подгони котката около курника! Но както и да е, струва ми се, че започва да се укротява и да става по-добричък.

И всъщност не може да се каже, че Емил беше лош. Той много обичаше както Ида, така и котката. Но просто беше принуден да ощипе Ида, иначе нямаше да му даде своята филийка със сладко, а котката подгони съвсем приятелски, само за да види дали може да тича толкова бързо като котка. Обаче котката не можеше да разбере това, нали!

Изображение: На картинката е изобразена  интересна сцена. Момченце и момиченце  пристъпват бавно и тихо по тясна пътечка, след една бяла наперена кокошка с червен гребен на главата. Върху лицата  на децата е изписана уплаха. Момчето е облечено със светло син панталон, синя риза, а на русата си главичка  – синя шапка. Той върви една крачка пред момичето, което плахо  пристъпва зад него. Малката русокоса госпожица е облечена с червена рокля, а на кръста  си носи бяла престилка на червени черти. И двамата са обути с кафяви обувки с връзки. От едната страна на пътя  се вижда зелена полянка с храсти дървета. От другата в далечината  – каменна ограда, а зад нея зелена гора. А още по на далече синее ясното небе.

Издание:
Астрид Линдгрен. Емил от Льонеберя

Повести
Издателство „Отечество“, София, 1980

Описание:
Малинка Александрова

Простреляният – герой от романа на Дашил Хамет «Малтийският сокол»

dashil hamet - maltiiskiat sokol

Външната врата се отвори. Спейд млъкна. Ефи скочи от бюрото, но човекът бе стигнал вътрешната врата, преди тя да успее да я отвори.

— Къде е Спейд? — попита влезлият.

Гласът му накара детектива да се изправи рязко в стола си. Беше остър, стържеш от болка и от нечовешкото усилие тези думи да не бъдат заглушени от течността, която бълбукаше и течеше под и зад тях.

Изплашена, Ефи се дръпна и му направи място да мине.

Човекът застана на прага, а меката му шапка се смачка от горната част на рамката: беше над два метра висок. Черното палто, скроено дълго и право като калъф и закопчано от коленете до шията, подсилваше внушителния му ръст. Раменете му бяха високи, слаби, ъгловати. Костеливото лице — обрулено от ветровете и набраздено от годините — беше с цвета на мокър пясък и лъщеше по бузите и брадичката от пот. Очите му бяха тъмни, кръвясали и гневни, долните клепачи висяха леко отпуснати, така че се виждаше розовата им вътрешна мембрана. Лявата му ръка, с жълтеникави и остри като на граблива птица пръсти, притискаше силно към гърдите пакет, увит в кафява амбалажна хартия и завързан с тънка връвчица. Пакетът беше елипсовиден, малко по-голям от топка за ръгби.

Високият стоеше на прага и с нищо не показваше, че се е обърнал към Спейд.

— Вижте какво… — започна той, но в съшия миг бълбукащата течност се качи в гърлото му и удави следващите му думи. Той постави и другата си ръка върху елипсовидния пакет и тогава, прав като стълб, без да протегне ръце, за да смекчи удара от падането, се строполи напред като отсечено дърво.

Спейд, със сковано лице, но чевръсто, скочи от стола и подхвана мъжа, преди да се е ударил в пода. В мига, в който го хвана, устата на високия се отвори, от нея бликна кръв, увития в кафява хартия пакет падна от ръцете му и се претърколи през стаята, докато не го спря кракът на бюрото. Коленете на мъжа се подгънаха, той се прекърши в кръста, тънкото му тяло се отпусна в палтото-калъф и натежа в ръцете на Спейд, който не можа да го задържи.

Леко го отпусна и го сложи да легне на лявата страна. Очите на мъжа — тъмни, кръвясали, но вече без гняв — бяха изцъклени, неподвижни. Устата му бе отворена, както когато от нея бликна кръв, но кръвта бе спряла. Дългото му тяло беше неподвижно като дъсчения под, върху който лежеше.

— Заключи вратата — нареди Спейд.

Докато Ефи — с тракащи зъби и треперещи ръце — се опитваше да заключи външната врата, Спейд коленичи до високия мъж, обърна го по гръб и опипа вътрешната страна на палтото му. Когато си извади ръката, тя беше цялата в кръв. Тази гледка не предизвика никаква промяна в израза на лицето му. Като държеше ръката си високо, за да не докосва нищо с нея, той извади с другата запалката от джоба си. Щракна я и поднесе пламъка първо към едното, сетне към другото око на високия мъж. И двете — клепачи, ириси и зеници — останаха замръзнали, неподвижни.

Спейд изгаси пламъка и върна запалката в джоба си. Обиколи мъртвия на колене и с чистата си ръка разкопча цилиндричното палто. Вътрешността му бе мокра от кръв, а двуредното сако беше цялото подгизнало. Там, където реверите на сакото се кръстосваха, а също така отстрани и малко по-долу, платът бе целият в неравни, пропити с кръв дупки.

Спейд стана и отиде до умивалника в стаята на секретарката.

Ефи Перин, пребледняла и разтреперана, се крепеше с ръка върху дръжката на вратата, опряла гръб о стъклото. Тя вдигна поглед и прошепна:

— Той… такова…

— Да. Прострелян е в гърдите поне пет-шест пъти.

Спейд се зае да се мие.

— Не е ли редно да… — започна тя.

Той я прекъсна:

— За лекар е късно, а преди да направим нещо друго, трябва добре да размисля. — Беше се измил и сега плакнеше умивалника. — Не е могъл да върви дълго с толкова куршуми в гърдите. Ако… Защо, по дяволите, не живя колкото да каже нещо? — Той се намръщи, изплакна пак ръцете си и взе пешкира. — Я се стегни! За бога, да не вземеш да ми се разповръщаш! — Захвърли пешкира и прокара пръсти през косите си. — Да видим какво има във вързопа.

Подбор на описанието:
Александър Велков

Мистър Гътман(Дебелака) – герой от романа на Дашил Хамет „Малтийският сокол”

dashil hamet - maltiiskiat sokol

Спейд влезе в апартамента. Посрещна го един много дебел мъж с отпуснати тлъстини, издути розови бузи и устни и многобройни бръчки. Цялото му тяло представляваше всъщност огромно яйцеподобно шкембе, от което висяха конусовидни ръце и крака. Когато направи няколко крачки, за да пресрещне частния детектив, тлъстините му се надигнаха, затресоха се и сякаш щяха да се разхвърчат като сапунени мехурчета от върха на тръбичката, през която са ги издухали. Очичките му, които изглеждаха още по-малки поради тлъстите подутини около тях, бяха черни и лъскави. Тънък пласт тъмни къдрици покриваше широкия му череп. Беше облечен с черно сако, скроено като редингот, с черна жилетка и официална черна вратовръзка с карфица с розова перла, сиви вълнени панталони на райета и лачени обувки. Гласът му беше гърлен, мъркащ.

— А, мистър Спейд — възкликна възторжено и протегна ръка, която приличаше на тлъста розова звезда.

Спейд я пое, усмихна се и рече:

— Много ми е приятно, мистър Гътман.

Без да пуска ръката на детектива, дебелият се извърна, застана до него, сложи другата си ръка на лакътя на Спейд и го поведе през зеления килим към зеленото плюшено кресло, до което имаше масичка със сифон, чаши и бутилка „Джони Уокър“ върху поднос, кутия пури „Коронас дел Риц“, два вестника и една малка, съвсем обикновена кутийка от жълт стеатит.

Подбор на описанието:
Александър Велков

Брайън – районен прокурор – герой от романа на Дашил Хамет „Малтийският сокол”

dashil hamet - maltiiskiat sokol

Младо дългунесто момче с изпъкнали очи вкара Спейд в кабинета на прокурора. Частният детектив влезе със спокойна усмивка и поздрави:

— Здравей, Брайън.

Прокурорът Брайън стана и му протегна ръка през бюрото си. Беше рус, среден на ръст, около четирийсет и пет годишен, с агресивни сини очи зад пенсне, от което се спускаше черна връвчица, възголяма уста, като на оратор, и широка брадичка с трапчинка.

— Как си, Спейд? — попита. Гласът му вибрираше от сдържана сила.

Подбор на описанието:
Александър Велков

Джоел Кайро – герой от романа на Дашил Хамет „Малтийският сокол”

dashil hamet - maltiiskiat sokol

Спейд се усмихна накриво. После се намръщи. Също накриво. Отвори уста да каже нещо, но откъм коридора се чу щракането на бравата. Ефи стана и отиде в приемната. Спейд си свали шапката и седна зад бюрото. Момичето се върна с луксозна визитна картичка „Мистър Джоуел Кайро“ и съобщи:

— Много особен тип.

— Тогава го вкарай, съкровище.

Мистър Джоуел Кайро беше мургав, с дребен кокал, среден на ръст. Косата му бе черна, гладка и много лъскава. Чертите на лицето му бяха левантински. Едър рубин, обкръжен от четири диаманта, блестеше на широката му наситенозелена връзка. Черното сако, скроено тясно — според раменете, леко се разтваряше около закръглените очертания на бедрата. Панталоните се увиваха около пълните му крака по-плътно, отколкото го изискваше модата на деня. Горнищата на лачените му обувки се криеха под бежови гети. Облечената му в тънка ръкавица ръка стискаше черна филцова шапка, а стъпката, с която се приближи до Спейд, бе ситна, танцуваща и леко скоклива. Лъхаше на френски одеколон „Шипр“.

Спейд кимна първо към посетителя, сетне към един стол и рече:

— Седнете, мистър Кайро.

Кайро се поклони изискано над шапката си, благодари също тъй изискано с високо, пресекливо гласче и седна, като кръстоса превзето крака и сложи шапка върху коленете си. После започна да сваля жълтите си ръкавици.

Подбор на описанието:
Александър Велков

Айва Арчър – героиня от романа на Дашил Хамет „Малтийският сокол”

dashil hamet - maltiiskiat sokol

Беше блондинка, трийсет и няколко годишна. Хубостта на лицето ? бе попрехвърлила е около пет години най-добрия си период. Макар и яко, тялото ? бе добре оформено и изящно. От шапката до обувките бе облечена в черно. Траурът ? имаше набързо скалъпен вид. След като проговори, отстъпи назад към стаята и зачака Спейд да я последва.

Той свали ръка от главата на Ефи. Перин, влезе в кабинета си и затвори вратата. Айва бързо: се приближи до него и повдигна, за целувка тъжното си лице. Преди да е протегнал ръце към нея, тя вече го прегръщаше. След като се целунаха, той понечи да я пусне, ала тя притисна лице към рамото му и се разхълца.

Спейд взе да я потупва по гърба и да повтаря: „Горкичката.“ Гласът му беше нежен. Очите му се извиха към бюрото на покойния партньор, разположено в другия край на стаята срещу неговото; гледаше ядосано. Нетърпелива гримаса изопна устните му и извърна брадичка, за да не закачи дъното на шапката.

Подбор на описанието:
Александър Велков

Том Полхос – герой от романа на Дашил Хамет „Малтийският сокол”

dashil hamet - maltiiskiat sokol

Близо три метра от парапета на оградата бяха откъснати от подпората си и висяха в противоположния край. На четири-пет метра от началото на стръмния насип стърчеше голям плосък камък. Майлс Арчър лежеше по гръб във вдлъбнатината между насипа и камъка. Над него се бяха надвесили двама мъже. Единият бе насочил към мъртвеца снопа светлина от електрическото си фенерче. По наклона сновяха още хора с фенерчета в ръце. Един от тях се провикна към Спейд: „Здрасти, Сам!“ и се заизкачва към уличката, а сянката му тичаше по наклона пред него. Беше висок, с огромно шкембе, проницателни очи, дебели устни и небрежно избръснати мургави бузи. Обувките, коленете, ръцете и брадичката му бяха оплескани с глина.

Подбор на описанието:
Александър Велков

Майлс Арчър – герой от романа на Дашил Хамет „Малтийският сокол”

dashil hamet - maltiiskiat sokol

Майлс Арчър отново влезе в кабинета, затвори вратата, сви глава между раменете си, усмихна се на девойката и учтиво махна с шапка в ръка. Беше среден на ръст, набит, с широки рамене, дебел врат, жизнерадостно румено лице с тежки челюсти и прошарена, ниско подстригана коса. Очевидно беше прескочил четирийсетте с толкова години, с колкото Спейд — трийсетте.

Подбор на описанието:
Александър Велков

Мис Уъндърли/Бриджит О”’Шонеси – героиня от романа на Дашил Хамет „Малтийският сокол”

dashil hamet - maltiiskiat sokol

Ефи отвори пак вратата — този път широко и гостоприемно — и каза:

— Заповядайте, мис Уъндърли.

— Благодаря — изрече друг глас, толкова тих, че ако не беше безупречната артикулация, нищо нямаше да се чуе.

И в кабинета на Спейд влезе млада жена. Бавно се приближи, с нерешителна стъпка, и изгледа детектива с кобалтовосините си очи — едновременно плахо и изпитателно.

Беше висока, гъвкава и стройна, със заоблени форми, изправена фигура, стегнат бюст, дълги крака, тесни ръце и ходила. Облеклото ? бе издържано в два оттенъка на синьото, подбрани в тон с очите. Косата, струяща на вълни изпод синята шапка, бе тъмночервеникава, а сочните ? устни — по-ярко червени. Белите зъби блеснаха в полумесеца, образуван от стеснителната ? усмивка.

Подбор на описанието:
Александър Велков