Брет Харт беше един от най-приятните хора, които познавах. Той беше в същото време един от най-неприятните хора, които познавах. Позьор, фалшив и неискрен, той демонстрираше тези свои качества дори чрез облеклото си. Определено може да се каже, че беше хубав, макар лицето му да бе надупчено от едра шарка. Когато средствата му позволяваха това – а дори и когато не му позволяваха, – той все гледаше да изпреварва малко модата. Винаги правеше впечатление, че е облечен по-модно дори от най-големите контета. Не можеше да се отрече, че има добър вкус. Макар облеклото му да биеше на очи, то никога не биваше просташко или крещящо. В него винаги имаше някаква изящна, ефирна подробност, която отличаваше Харт от всички други ултрамодерни франтове. На-често това беше вратовръзката – винаги едноцветна, в някакъв наситен цвят. Веднъж тя ще е яркочервена, като лумнал пламък под лицето му, друг път – тъмнолилава, топла и жива, сякаш на гърдите е кацнала някоя от ония пищни изумителни бразилски пеперуди. Тънката суетност на Харт се проявяваше дори в стойката и вървежа му. В стойката му имаше грация и лекота, а походката му беше една такава ситна-ситна, но му подхождаше напълно – нормална походка не би отивала нито на характера му, нито на облеклото му.
В него нямаше нито една искрена жилка. Мисля, че той не беше способен на каквото и да било чувство, защото нямаше с какво да чувства.Според мен сърцето му изпълняваше само ролята на помпа и нищо повече. Готов съм дори да се закълна, че то не му служеше за нищо друго.
Из „Избрани творби в два тома” – „Автобиография”
Марк Твен
Издателство „Отечество”, 1990
Подбор на описанието:
Валерия Вълева