Сонечка

Dostoevski

Тя имаше слабичко, съвсем слабичко и бледо личице с твърде неправилни черти, някак острички, с остричък малък нос и брадичка. Не можеше дори да се нарече хубавичка, но затова пък сините й очи бяха такива ясни и когато те се оживяваха, изразът на лицето й ставаше такъв добър и простодушен, че неволно привличаше. В лицето й, пък и в цялата й фигура имаше освен това една особена характерна черта: въпреки своите осемнадесет години тя изглеждаше почти момиченце, много по-млада от годините си, съвсем почти дете, и това понякога дори смешно се проявяваше в някои нейни движения.

Фьодор Достоевски
„Престъпление и наказание”

Цитатът е изпратен от:
Александър Велков

Фердисченко – герой от романа „Идиот” от Фьодор Достоевски

Достоевски

Това беше един господин на около тридесет години, доста едър, плещест, с грамадна къдрава червеникава глава. Лицето му беше месесто и червено, устните дебели, носът широк и сплеснат, очите малки, потънали в тлъстина и присмехулни, сякаш непрекъснато намигаха. Цялата му външност излъчваше нещо доста нахално. Дрехите му бяха мръсни.

Фьодор Достоевски
„Идиот”

Цитатът е изпратен от:
Александър Велков

Врабчета, кацнали върху клонка

Врабчета, кацнали на клонка

Централно на снимката е фокусирана една клонка, леко покрита със сняг. Тъничка е, но е достатъчно издържлива, щом на нея са кацнали около 20 врабчета.  Сгушени са едно в друго  и са леко  покрити със снежинки.  От тази клонка, излиза една по-малка, на която има само две врабчета. Фона е синьо- зелен, със снежинки.

Описание:
Васалена Атанасова

Статуята на Венера Милоска

Венера Милоска

В историята на изкуството не са много скулптурите, моментално завоювали популярност. Широко почитаната статуя на Венера Милоска се отнася към това число.

Венера, която в древноримската митология първоначално е била богиня на пролетта и разцъфването, се числи към най-древните италийски божества. По-късно са започнали да почитат Венера като богиня на любовта и красотата, която гръцкият скулптор Агесандър изобразил в четвърти век преди Христа. Назована Милоска в чест на острова на който била намерена, скулптурата станала любимка на публиката и в началото на деветнадесети век заела почетно място в Лувъра. За намерения шедьовър се наложило да се борят, и докато страните решавали спора си в свадата, статуята се лишила от двете си ръце, но от това не станала по-малко привлекателна. Даже напротив, добила някаква допълнителна обаятелност.

Скулптурата очарова със своята пластика и грация. Майсторът е представил пред нас младата богиня полугола, давайки възможност на зрителя да се наслади на нейното стройно тяло. Плавните телесни линии, съвършенната форма на гърдите, подчертаната талия и закръглените бедра – такава изтънчена красота толкова впечатлява, че е трудно да се отмести поглед от произведението.

Римските скулптори с голяма реалистичност изобразявали в мрамора своите идеали. Култът към красивото тяло ги задължавал да избират безупречни форми. Същевременно, независимо от преклонението пред младостта, скулптурата е достатъчно проста и правдива. Детайлно е пресъздадена прическата, както и падащата върху бедрата тога, която девицата не е успяла да подхване. Миг, и прелестните форми се показват пред света. Чертите на лицето са одухотворени и сякаш са пронизани от лъчите на слънцето. Лицето на Венера е женствено, прекрасно, изпълнено със спокойствие и топлина.

На всеки поклонник Венера дарява вечна младост чрез любов – великата съзидаваща сила. Красотата ѝ очарова, покорява и опиянява. Тя се рее над земята, преобразвайки облачния ден, превръщайки помръкналото езерце в кристален кръговрат, а повяхналите листа мигновено придобиват сила, дарявайки на света благоуханието и опияняващят аромат на ефира.

 

Описание:
Авторът не е посочен.
Описанието е преведено от Краси Василев
От сайта:
opisanie-kartin.com

Рогожин от романа „Идиот” от Фьодор Достоевски

Dostoevski

Единият от тях беше дребен, на около двадесет и седем години, с къдрави и почти черни коси, със сиви и малки, но огнени очи. Носът му беше широк и сплеснат, лицето — скулесто; по тънките му устни непрекъснато блуждаеше някаква дръзка, подигравателна и дори зла усмивка; но челото му беше високо, добре оформено и смекчаваше неблагородно развитата долна част на лицето. Най-вече биеше в очи мъртвешката бледнина на това лице, която придаваше на цялата физиономия на младия човек изтощен вид въпреки доста здравото му телосложение и ведно с това нещо страстно, почти страдалческо, което не хармонираше с нахалната и груба усмивка и с пронизителния му самодоволен поглед.

Фьодор Достоевски
„Идиот”

Цитатът е изпратен от:
Александър Велков

„Далеч от големия град“ – фотография на Стефан Колев

Далеч от големия град

 Снимката, която искам да ви покажа е на мой много скъп приятел, който наскоро се престраши да направи първата си лентова фотографска изложба в кафето на кино Влайкова. Той се казва Стефан Колев, а любимата ми негова снимка – „Далеч от големия град“.
На нея има много  интересни неща и е трудно човек да избере откъде да започне да я разказва.
На нея има много интерсни неща и е трудно човек да избере откъде да започне да я разказва. Тя е черно–бяла снимка. Цялата й горна част, почти до средата, е запълнена с различно осветени от светлина листа на дърво, което няма плод. Част от листата са на фокус, други не. От дясната страна на снимката листата са по-тъмни, отколкото от лявата и това придава дълбочина в тази й част и ти помага да разбираш, че може би дървото, въпреки че не се вижда цялото, е голямо дърво.
В лявата горна част на снимката също има листа, но те са значително по-светли от листата в дясната част, защото са огрени от слънцето и така онези от тях, които са най-близо до нас, изглеждат почти прозрачни на светлината. Това им придава особено нежност и красота. Човек може да се загуби в тези листа и да реши, че те са главният герой на снимката, но това съвсем не е така.
Под дървото, от лявата страна, се вижда предната част на стар руски бус, марка Газ, със смолянска регистрация. Вътре в буса има момче на около седем–осем години, постригано късо, с коса, която свеетлее над лявото му ухо, може би защото е кестенява. Въпреки, че е само в буса, момчето не стои на шофьорското място, а на това до него. Позата му е малко напрегната, тялото му е обърнато към волана, а лицето и очите му гледат в обратната посока – навън и назад, така сякаш с тях търси позволението на някой извън буса.
Самият бус е много интересен. В горната си част, почти на покрива му, има закрепени големи лампи. Отпред, над самите фарове на буса, се вижда, че предният капак е украсен в камуфлажни краски, които от това, че снимката е черно-бяла, изглеждат, сякаш са в различни от обачайното цветове и правят буса да изглежда по-скоро цирков, отколкото военен.
Пред самия бус има ограда с дървена рамка, която напомня малко на подматрачна рамка на легло с пружина. Видиш ли оградата в предната част на дървото, виждаш и тази в дъното на снимката, някъде под тъмната страна на дървото. Въпреки, че си даваш сметка, че това е двор или пространство, което е оградено, в снимката има простор и прилича на спомен от детство, което си живял или сцена, която си сънувал.

Вървете и чуйте други снимки от Стефан Колев в кафето на кино Влайкова през този февруари.
Източник: http://photo-forum.net/bg/index.php?APP_ACTION=GALLERY_IMAGE&IMAGE_ID=1944464
Описанието е изпратено от:
Стефка Чинчева

Порфирий Петрович

Dostoevski

Той беше около тридесет и пет годишен човек, под среден ръст, пълен и дори с коремче, нямаше нито брада, нито мустаци, нито бакенбарди, голямата му кръгла глава, някак особено издуто закръглена на тила, беше ниско подстригана. Широкото му, кръгло и малко чипоносо лице имаше болнав възжълт цвят, но беше доста бодро и дори насмешливо. То би било дори и добродушно, ако не беше изразът на очите с някакъв измит, воднист блясък, прикрити с почти бели, трепкащи, сякаш намигащи някому мигли. Погледът на тези очи някак странно не хармонираше с цялата фигура, в която имаше дори нещо женско, и й придаваше нещо много по-сериозно, отколкото можеше да се очаква от нея на пръв поглед.

Фьодор Достоевски
„Престъпление и наказание”

Цитатът е изпратен от:
Александър Велков

Княз Мишкин от романа „Идиот” от Фьодор Достоевски

Dostoevski

Притежателят на пелерината с качулката беше млад човек, също на около двадесет и шест, двадесет и седем години, на ръст малко по-висок от среден, с много руси, гъсти коси, с хлътнали страни и с мъничка, изострена, почти съвсем бяла брадичка. Очите му бяха големи, светлосини и втренчели; в погледа им имаше нещо кротко, но тъжно, нещо изпълнено с оня странен израз, по който някои отгатват от пръв поглед, че субектът страда от епилепсия. Ала лицето на младия човек беше приятно, изящно и слабо, но безцветно, а сега дори посиняло от студа.

Фьодор Достоевски
„Идиот”

Цитатът е изпратен от:
Александър Велков

Дуня от романа „Престъпление и наказание” от Фьодор Достоевски

Dostoevski

Авдотя Романовна беше изключително красива — висока, удивително стройна, силна, самоуверена, което се чувстваше във всеки неин жест и което впрочем ни най-малко не намаляваше мекотата и грацията на движенията й. В лицето тя приличаше на брат си, но можеше да бъде наречена дори красавица. Косата й беше тъмноруса, малко по-светла, отколкото на брат й, очите — почти черни, искрящи, горди и в същото време понякога, в отделни моменти — необикновено добри. Тя беше бледа, но не болезнено; от лицето й лъхаше свежест и здраве. Устата й беше малка, а долната устничка, свежа и алена, беше леко издадена напред заедно с брадичката — единствената неправилност в това прекрасно лице, която обаче му придаваше особена характерност и между впрочем някаква надменност. Изразът на лицето й винаги беше по-скоро сериозен, отколкото весел, замислен; затова пък колко отиваше на това лице усмивката, колко му отиваше смехът — весел, младежки, безгрижен!

Фьодор Достоевски
„Престъпление и наказание”

Цитатът е изпратен от:
Александър Велков

Вечерна снимка от автобус

Вечерна снимка от автобус

Снимката, която ще опиша е моя – аз я правих преди две години, връщайки се от морето и поради скуката, която ме бе обзела, снимах през прозореца на автобуса, който се движеше по магистралата. Може би поради това, че снимах от скука, снимката е диагонална, тоест ако снимката е правоъгълна, то линията, която разделя небето и земята е по диагонал на правоъгълника, като частта на небето е повече от тази на земята.

Времето е преди смрачаване, небето има този характерен цвят за това време на деня, а именно тъмно с червеникави оттенъци, но те тепърва се появяват, още е сравнително чист син цвят. Има 3-4 малки облачета  на небето сякаш разкъсани малки парчета памук. Линията, която разделя небето от земята е вълнообразна, защото се виждат  леки хълмисти райони, а там –  на тази линия се вижда слънцето, което леко се прибира зад хълмистите части и се готви да залезе. Около него небето вече е порозовяло и колкото и свежи да са описаните цветове, снимката навява мисъл за самота. Но не тази, която изпълва с тъга, а такава, която оставя усещане за красота, тишина, спокойствие и вътрешен мир.

Описание:
Илияна Кръчмарова