Цилиндър

Тази шапка е символ на високата класа през 19 век. Тя е твърда и висока във форма приличаща на цилиндър с малка периферия, краищата на която са леко извити нагоре. Изцяло черна е, като в основата на цилиндъра е поставена сатенена лента в черен цвят.

Описание:
Ивайло Димитров

Бомбе

Това е мъжка шапка, но много често се носи и от жени.

На бял фон е изобразено бомбе в красив черен цвят. Шапката е с малка периферия и заоблена отгоре. По вътрешната част на периферията е поставена червена лента кръстосана в края ѝ.

Прекрасна и изключително стилна шапка.

Описание:
Ивайло Димитров

Сомбреро

Сомбрерото е традиционна мексиканска шапка. Идва от думата sombra на испански, което означава сянка. Тя е неизменна част от костюмите в традиционните мексикански обичаи.

На снимката е изобразено много красиво сомбреро изработено от слама в жълт цвят. Вътрешната част на шапката е заострена и е без орнаменти.

Голямата ѝ периферия пък е декорирана с цветен ширит – преобладаващо черно с бели, зелени и червени нотки. Върху него е поставен втори ширит изцяло бял с бели топчета.

Описание:
Ивайло Димитров

Щурчово конче

В тази книга са събрани най-хубавите приказки, стихотворения, залъгалки и гатанки от Асен Разцветников.

„Имало едно време една врана – и с това приказката се захвана.“

Така сладкодумният приятел на децата Асен Разцветников повежда малчуганите на среща със щурки и щурчовци, с храбри юнаци и мустакати котараци, с хитри лисани, рунтави мецани и жаби-бърборани. А веднъж попаднали във веселия водовъртеж на неговите приказки, стихове, гатанки и залъгалки, на читателите не им се излиза оттам.

Изображение:  На картинката е изобразена весела сцена. На слънчева и зелена полянка, хора и животни вият кръшно хоро. Начело на хорото е черна мравка с червен пояс на кръста и жълт калпак на главата. До нея червена калинка с големи черни точки.  За калинката се е хванала млада жена с тъмно зелен сукман. Прибраната и на плитка дълга коса е покрита със светло зелена забрадка. До момата, весел момък с големи черни мустаци, облечен в народна носия е вдигнал високо крак. И той, като мравката на кръста си има широк червен пояс и калпак на главата. Над ухото си има бяло цвете. От другата страна на селянина се е хванала Мецана. Тя изглежда весела. Облечена е с бяла риза и синя пола, а на кръста си има шарена  престилка. Редом до мечката хванати за ръце са Лисан, малкото сиво  мишле и накрая напереният  Петльо с червен пояс на кръста. Лиско е облечен с бяла риза, кафяв панталон и зелен пояс.

В далечината, зад тази весела сцена се вижда малко китно селце.

Описание:
Малинка Александрова

Чернишка

Старата лисица следеше всички движения на своето петмесечно лисиче и се преструваше, че спи. Лисичето стоеше на пътечката, клекнало на задницата си. Ушите му, кадифено-черни и твърде големи за неговата малка глава, се изправяха от време на време да слушат крясъците на сойките долу в дъбовата гора. То стоеше там от обяд, когато слънцето огряваше цялото сечище —ту лягаше, ту ставаше, изплезваше езичето си и пъхтеше като кученце, загубило господаря си.

Лисицата продължаваше да лежи съвсем равнодушна към това. Очите й бяха затворени, но през черните цепнатини прозираха жълто-зелените зеници. Слънчев лъч, промъкнал се между скалите, огряваше белия й корем.

Допреди няколко дни тя беше майка на пет лисичета, които сега скитаха из прохода, прогонени от нея. Само това не искаше да се махне, макар да беше му дала да разбере, че неговото присъствие я дразни. Майчинските инстинкти я напуснаха. Отпадналото й тяло започваше да тлъстее — лятната козина се скубеше, зимната растеше буйно, а отънялата й опашка се покриваше с нови сиво-жълтеникави косми.

По цял ден лисицата лежеше под скалите, из които зеленееше бръшлян, жълтееха се лишеи и преждевременно догаряше в огненочервени багри млада трепетлика. В края на лятото имаше обилна храна и всяка нощ лисицата ядеше до насита загнили и сладки диви круши, глогинки и грозде от дивите лози, чиито лозини оплитаха като въжета клоните на дърветата. Понякога хващаше зайче, птица или мишка и се прибираше сутрин доволна и сита, измокрена от росата и обзета от леност и безразличие.

В тия следобедни часове тя се отдаваше на сладостна дрямка. Слънцето я стопляше, над смълчаните гори лягаше тишина, реката се пенеше в дъното на прохода и нейният равен рев я приспиваше. Ако на пътечката не беше упоритото и глупаво лисиче, тя щеше да потъне в блажен сън.

Като му омръзна да стои на едно място, лисичето се повъртя с желание да се свие на кълбо, но щом обърна глава към майка си, нерешително тръгна към нея. Всичко в него молеше за прошка. Хубавите му очи, жълти като кехлибар, като че казваха: „Защо ме гониш и хапеш? Какво съм ти сторило?“

То се приближи тъй близо, че нейната миризма го изпълни с надежди. Може би тоя път майка му ще го приеме, без да изфучи отгоре му и без да го ухапе? Тогава ще легне до нея, да поиграе с опашката й, както бе правило само преди няколко дни.

Почти уверено в това, то се приготви да близне дългата й муцуна. В тоя миг лисицата скочи като пружина. Лисичето побягна. Козината на гърба му настръхна като четка. То се мъчеше да отбегне озъбената уста на майка си, която го хапеше и злобно фучеше. Гонитбата продължи из сечището и завърши до една голяма плоча, дето лисичето се търкулна безпомощно по гръб. Майка му се надвеси над него и като му показваше зъбите си, бели и тънки като шила, дълго време го гледа с горящи от омраза очи. Това означаваше:

„Да не си посмяло да идваш при мене! Тая гора е моя и никой от вас няма работа тук! Аз вече не съм ви майка и не ви познавам!“

Когато майка му се скри в сечището, лисичето стана и без да се отърси, умилно погледна скалите, дето беше се родило. Там му беше забранено да отива повече и то тръгна съкрушено към дъбовата гора в дъното на дола.

Беше женско и твърде дребно. Цветът на козината му бе сиво-чер с мътен, зеленикав оттенък, а бялата ивица под гушката и корема имаше сив, почти оловен цвят. Върхът на лисичата опашка е бял и заострен, особено у планинските лисици, но у него той беше тъп и лишен от бели косми. Така опашката му изглеждаше незавършена и къса. Но затова пък очите му бяха най-хубавите и изразителни лисичи очи. Те блестяха като седефени, когато светлината падаше право в зениците им, ту изглеждаха като направени от янтар, в чиято искряща бистрота се виждаха многобройни жички. Дори и сега те не бяха загубили своята бодра чистота. Пак изглеждаха хитри и весели, може би защото двете червеникави вежди под широкото изпъкнало чело и тънката, деликатно заострена муцунка засилваха тоя постоянен, присъщ само на лисиците жизнерадостно-лукав израз. То ходеше със ситни безшумни стъпки, слагайки грациозно мъничките си черни лапи в една линия, а през това време цялото му тяло се полюляваше в ритъма на стъпките му, както се полюлява тънка гъвкава пръчка в ръката на вървящ човек.

Щом достигна високата гора, от дола, потънал в сянка, го лъхна хлад и миризма на влага. Гората бе изпълнена със слънчеви капки и сиви сенки. Лисичето чуваше басовото бръмчене на стършели, които излитаха от хралупата на един дъб, лекото чукане на кълвач. От едно дърво изкряка сойка. Лисичето се сниши и легна, но беше късно — птицата го видя.

Тя изкряка още веднъж, тоя път уверено, и вече не млъкна. Крясъците й като че бяха все едни и същи, все: „Кря-я-я! Кря-я-я!“, но за острия слух на лисичето това не бе така. То разбираше езика на сойките не по-зле, отколкото сойките се разбираха помежду си. Тия крясъци означаваха: „Лисица! Пазете се и елате насам!“

То се опита да се скрие и отмина навътре, но птицата прехвръкваше от дърво на дърво и не го изпущаше от погледа си. Кадифено-лъскавата й опашка постоянно трептеше, качулката на главата й беше настръхнала. От насрещния бряг на дола се обади друга сойка. След нея ореховката изпълни мирната тишина с неприятния си глас, напомнящ кречетало.

Лисичето навлизаше все по-навътре из дола, но птиците го следваха от клон на клон, като сваляха от дъбовете желъди, които тупаха край него и го плашеха. Най-сетне то се скри от погледите на своите преследвачи и се потули зад едни дрян.

Изображение: На картинката са изобразени две лисици. Старата лисица гледа сърдито малкото си. Тя е с красива  оранжева козина и бяло коремче. Седнала е на полянка с малки сини цветя и много червени гъбки. Лисичето е с тъмно кафява козина и бяло коремче. Седнало е близо до майка си и гледа уплашено с големите си черни очи. Близо до тях на един камък се е разположило едно охлювче. Зад семейството лисици се вижда скала облечена в зелени листа. На камъните е кацнала горда сойка.

Описание:
Малинка Александрова

Езеро

Езерото е воден басейн, обграден от суша. Според начина си на образуване езерата се делят на два вида: тектонски, образувани от вътрешните земни сили и екзогенни – от външните земни сили. Екзогенните се делят на Крайморски (лагуни и лимани), Ледникови (такива езера има в големите планини – Рила, Пирин, Алпи, Хималаи), Крайречни (най-известното в България е Сребърна), Свлачищни (Смолянските езера), Карстови и изкуствени езера.

Най-голямото езеро в света е Каспийско море, а най-дълбоко – езерото Байкал в Сибир.

Финландия е известна като Страна на хилядите езера (всъщност те са около 188 хиляди), а щатът Минесота (САЩ) – като Земя на десетте хиляди езера (там те са около 11 хиляди). Белорусия има около 10 800 езера. Около 60% от езерата в света са разположени в Канада.

На снимката са изобразени Седемте рилски езера. Всяко от тях с различна форма и големина e сгушенo сред възвишенията и падините на планината. Синьо-зелената вода в езерата рязко контрастира със зеленината на склоновете, сивотата на скалите и кафеникавата почва, с които изобилства планината. Слънцето приятно е огряло цялата тази природна картина, което придава чувството, че съществуват феномени и това е един от тях. Толкова високо в планината и тази невероятна природна шир вдъхват свобода, красота, величие и необятен простор. Предават усещането, че всичко е възможно.

Езерата се намират в Дамгския дял на Северозападна Рила и са разположени стъпаловидно между 2095 и 2535 м н.в. като отделните езера са свързани помежду си чрез малки поточета. При преминаването на водата по тези поточета са образувани малки водоскоци и водопади. Първите три езера – Сълзата, Окото и Бъбрека – се оттичат всяко поотделно в Близнака, от който водата преминава последователно през Трилистника, Рибното и Долното езеро. През последните две езера минава един вече по-мощен поток, който, изтичайки от най-долното езеро, дава началото на река Джерман.

Описание:
Ивайло Димитров

Дъб

Big, old oak tree still with green leaves in the fall in a winter crops field.

Дъбът е от рода на широколистни дървета и храсти разпространени в Северното полукълбо. Среща се от студените ширини до тропичните райони на Азия и Северна Америка и включва както листопадни, така и вечнозелени видове. Достига височина от 25 до 35 метра и живее до над 1000 години. Плодовете му се наричат жълъди, които падат през есента и служат за храна на дивите свине. Дървесината пък съдържа много танин и се използва за направа на бъчви за съхранение на вино. Държаните в такива бъчви вина получават особено приятен аромат.

В България се срещат между 10 и 18 вида.

Интересен факт е, че в село Гранит, област Стара Загора се намира най-старото дърво в България и най-дълголетното в света наречено „Стария дъб“. През март 1982 г. е установена неговата възраст – 1637г., височината му е 23,4 м., дебелината на ствола е 2,38 м, проекция на короната е 1017,36 м², обиколката на стъблото е 7,46 м на височина от земята 1,3 м.

На снимката е изобразен обикновен дъб наричан още летен дъб. Под сивото небе, на зелената поляна е разперил огромната си корона. Тя прилича на голяма шапка захлупила кафявото стебло на дървото. Изключително много разклонена със зелени листа, но тук там и леко пожълтели. Дървото стои величествено изправено и красиво. В основата му има леко пожълтяла тревичка. На заден план се виждат други дървета също обагрени в зелен цвят и на места с жълтеникави листа.

Цялостната картина вдъхва свежест и желание за поне един ден прекаран сред природата.

Описание:
Ивайло Димитров

Блато

Блато (или мочурище, мочур, батак) се нарича типът воден ландшафт, зает от плитка вода и ниска растителност. Блатата могат да бъдат сладководни и солени. Образуват се най-често от запълване на езерната котловина с утайките, които реките или пороите внасят в езерото. Те са най-широко разпространени в екваториалните райони и около северната полярна окръжност. Водата в блатата е почти неподвижна, бързо се затопля и е бедна на кислород.

Съществуват Мангрови блата – образувани в близост до закътани морски брегове от приливите и отливите, които отлагат тиня. Те са почти постоянно наводнени и обраснали с различни видове растителност. Най-големите в света се намират в Южна Азия; Крайречни блата – образувани около езера и бавно течащи реки, покрити са с гъста растителност, папури, тръстики, водна лилия и др., а в тях живеят насекоми, жаби,змии и др.

На снимката е изобразено Алдомировското блато, което е защитена местност в България. Блатото се намира в най-западната част на Софийската котловина, на около 5 км северозападно от град Сливница и на около 1 км северно от жп. гара Алдомировци, близо до международния път Е80, до южното подножие на планинския рид Три уши. Площта му е 129,40 хектара.

На преден план на снимката в зелено-синята вода се вижда растителност от папури, а в далечината високи планини.  Блатото е голямо и пълноводно, огряно от слънчевата светлина.

Описание:
Ивайло Димитров

Море

Море се нарича голямо водно пространство, което е свързано с някои от океаните и е разположено край континенти, между континенти и вътре в континенти. Моретата са доста по-малки от океаните. Морета наричат и някои големи езера (Каспийско, Аралско, Мъртво), а други пък наричат заливи (Мексикански, Персийски и др.). В зависимост от мястото, където се намират, моретата биват: крайбрежни и вътрешни. Крайбрежните са край континент и са отделени от океана с острови или подводни ридове. Такива са Норвежко, Японско, Тасманово море. Вътрешните морета са сред сушата и имат тясна връзка с океана чрез протоци, както Черно море.

Моретата и океаните са дом на разнообразни форми на живот, които го използват като местообитание. Тъй като слънчевата светлина осветява само горните слоеве, по-голямата част от водите се намират в постоянен мрак. Така  различните дълбочини и температурни зони осигуряват местообитание за огромно разнообразие от живи организми – от китове с дължина до 30 м до микроскопични фитопланктон и зоопланктон, гъби, бактерии и вируси, включително наскоро откритите морски бактериофаги, които живеят паразитно в друга бактерия. Морският живот играе важна роля в кръговрата на въглерода.

На снимката е изобразено Черно море. То е вътрешно море между Югоизточна Европа и Мала Азия и е едно от най-изолираните от Световния океан. Свързано е със Средиземно море чрез Босфора, Мраморно море и Дарданелите, а с Азовско море – чрез Керченския проток.

Морето е бурно, виждат се белите, пенести ръбове на образувалите се вълни, които се разбиват в пясъчния жълт бряг. Вглеждайки се в далечината се забелязва тази необятна синя шир – небе и море. Вълшебно, успокояващо и тонизиращо.

Описание:
Ивайло Димитров

Язовир

Язовирът, наричан и водохранилище, е изкуствен воден басейн, създаден чрез изграждане на язовирна стена. Язовирите се създават, за да осигурят питейна вода на населението, да подсигурят вода за поливане в селското стопанство, да се използват за енергийни нужди и други.

Човекът строи язовири от хилядолетия насам. Счита се, че първите язовири са били строени в Близкия Изток, като те са имали доста ниски стени.

Три клисури е най-големият язовир в света, разположен в средното течение на най-дългата река в Китай Яндзъ. Благодарение на него се извършва не само производство на електроенергия, но и водно регулиране и увеличаване на възможностите за корабоплаване по реката. Язовирът Три клисури е с приблизителна дължина от 660 км., ширина около 1.12 км, площта му е 1 045 км². При запълване на басейна до максимално ниво водата достига 175 м над морското равнище или 110 м над нивото на реката под язовирната стена. Известно е, че за изграждането на стената и съоръженията към нея са били необходими внушителните 27.2 млн. тона бетон, 463 хил. тона стомана и извозени близо 102.6 млн. пръст. Дължината на язовирната стена е около 2 309 м, ширината 115 м, а височината от основата до короната е 181 м.

В България има много красиви и много на брой язовири, различни по-големина.

На снимката е изобразен язовир Въча. Разположен в Южна България, в района на Родопите, по поречието на р. Въча, на границата между Област Пловдив, Област Смолян и Област Пазарджик и е част от каскадата Доспат-Въча. Осигурява част от питейната вода за Пловдив и се използва за напояване на Пловдивското поле. Синьо-зеленикавата вода в язовира криволичи между прекрасните зелени планини под синьото небе осеяно с малки пухкави бели облачета. Язовирът притежава най-високата язовирна стена в България – 144,5 м и има голям брой понтони.

В язовир Въча вирее голямо разнообразие от риба – бял амур, платика, бяла риба, бабушка, каракуда, кефал и др. Поради това той е много известна дестинация за риболов.

Описание:
Ивайло Димитров