„Юнашка фланелка“ из „Ние, врабчетата“ /разкази/ от Йордан Радичков

Вече достатъчно пораснали, врабчетата напускат старото си гнездо и заживяват в короната на едно дърво. То ги закриля от вятър, предпазва ги от дъжд и неприятели. В един мрачен и мъглив ден, накацали из клоните му, врабчетата забелязват към тях да приближава едно непознато и немощно врабче, облечено във фланелка. Приет гостоприемно, новодошлият им разказва, че е от далечната страна Китай, а сетне им описва тежките изпитания и трудности, през които преминава за да стигне до тази нова за него земя. У Фу, както се казва врабецът, разказва за миналия си живот из оризовите ниви и за щастливото съжителство между неговото семейство и хората по тия места. Те живели и си помагали взаимно- врабчетата се хранили с насекомите, които вредяли на растенията, а пък хората се сдобивали с богата реколта. С мъка продължава историята си, описвайки спомените си от един изпълнен с жестокости ден. Докато живота си тече в преследване на насекоми из нивите, изневиделично той и всички останали врабци са безмилостно подгонени от местните хора. Това ги принуждава да отлетят, с желанието да открият нов и спокоен дом, но силите им не позволяват да летят на далечни разстояния. Затова те кацат в друго оризище, с надеждата да съберат нови сили и да продължат бягството си, но отново са застигнати от хората и подложени на несекващите им до смърт удари. Много от събратята му загиват, а У Фу успява да се скрие дали заради своята юнашка фланелка, дали заради съдбата отнесла се благосклонно към него през този ден… Останал сам, той преминава през Великата китайска стена и се отправя на дълъг и мъчително неизвестен полет. Така завършва тъжната си история врабчето от Китай, която буди негодувание в смелото сърце на Чир, който предлага да го научи на изкусното летене наобратно. Всички съчувстват и споделят мъката на новия си приятел и го приемат сред тях.

Изображение: Картинката е черно-бяла и пресъздава момента, в който врабчето У Фу от Китай се среща с тукашните врабци. Той е с къса фланелка на райе и тъмно оцветено тяло, с раздалечени крилца, сякаш обзет от вълнение докато споделя нещо с околните. Може би споделя несгодите, които е преживял. Новопристигналото врабче е заобиколено от другите, из които се откроява един по-висок, също облечен във фланелка с райета, която достига до глезените му. Запетайчето също е насочило погледа си към китайския си събрат, а над всички високо в небето кръжат три врабчета. Видно е, че У Фу  се е сдобил с нови приятели, щастлив, загърбил мъката и изпитанията, намерил нов, спокоен дом. Възможно ли е неговата юнашка фланелка да му е дала кураж и надежда, за да успее да премине през дългия път? Колко ли радост изпълва мъничкото му сърце?

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Училищно звънче“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Щом удари училищното звънче и децата тръгнаха на училище, ние се преместихме на едно дърво в училищния двор, да можем да гледаме оттам в класната стая и покрай децата да научим малко история, малко аритметика, а така също и буквите… Няколко седмици учехме, като гледахме все през прозореца, и ученето ни вървеше много добре. Един ден децата излязоха навън, грабнаха прашки и започнаха да ни замерят с камъни…“

Настава момент в който врабчетата трябва да усвоят нови знания, които техните родители не могат да им дадат, а съюзник в тази задача е училището от където се носят мъдрите слова на учителите. Те се настаняват върху клоните на дървото, намиращо се в училищния двор, и оттам прилежно учат наравно с децата. Студът, лошото време, падащите мъгли или ръмящият дъжд не успяват да попречат на желанието на врабчетата да учат- те стоят на дървото и с постоянство и упоритост усвояват още знания. Един ден, щом децата излизат на двора и забелязват врабците, започват да ги замерят с камъни, които хвърчат безмилостно от прашките в ръцете им. Всички си разлитат и огорчени и натъжени търсят съвет при по-възрастните и мъдри от тях врабци в градския парк. След като получават ценни съвети те решават да постъпят по същия начин с малчуганите за да разберат колко груба е била постъпката им. И така, врабчетата изчакват зад един ъгъл и щом децата ги приближават започват да стрелят с прашки, което ги принуждава да избягат. Така децата и врабчетата си сменят ролите- в класната стая пернатите, а из клоните на дървото децата. Цялата зима преминава неусетно за новите ученици, докато малчуганите потракват със зъби от студ, мъчейки се да научат нещо докато надничат през прозорците.

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава момента, в който врабчетата напускат класната стая, завършили успешно учебната година. В центъра на рисунката е кацнало едно врабче, което сякаш има да съобщи нещо изключително важно. То е заобиколено от осем дечица-момичета и момчета, и разбира се Запетайчето. Някои от децата са с шапки, други не, но всички са облечени в блузки с дълги ръкави с различни елементи и шарки по тях-на райе,точици или големи кръгове. Момчетата носят панталони, а момичетата са с поли до коленете. Всички малчугани са насочили поглед към Чир, с изключение на едно, което гледа Запетайчето. Усмихват се. Чир може би им разказва за знанията, които е получил в училище, нескривайки гордостта и радостта си от този факт. Колко ли се срамуват децата от лошата си постъпка към врабчетата? Колко ли е голямо желанието им да бъдат отново в училище? Сигурно е, че децата са разбрали колко важно е да бъдеш добър, да си прилежен и старателен в учението и мил с околните. Над всички тях кръжат седем врабчета, които се радват на свободния полет.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„ По петите на насекомото“ из „Ние, врабчетата“ на Йордан Радичков

„Като поживяхме известно време в гнездото, нашите викат:Хайде, време е да се научите да хвърчите и да започнете сами да си изкарвате прехраната. Баща ни беше много строг човек, той рядко приказваше. Помня, че тоя ден дойде много намусен, котка бе отскубнала две пера от опашката му. Той кацна на гнездото, постоя замислено, каза два три пъти: Хъм, хъм!, и започна да ни изхвърля от гнездото. Дотогава никой от нас не беше хвърчал… Тогава при нас дойдоха баща ми и майка ми, баща ми се усмихваше и ни попита наперено: Как е, юнаци?…  Сега момчета- каза баща ми, -вие се научихте да хвърчите, извинявайте, бях малко строг към вас, но наука без строгост не се постига! Мама от своя страна разправя, че ако човек седне да се глези, той никога няма да се научи да хвърчи и да си изкарва сам прехраната… На тоя свят всичко с труд се постига… Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните…“

И така настава момент в който младите врабци в гнездото, трябва да разберат какво е да си такъв. А това е трудна работа, трябва да се научиш да летиш, да осигуриш прехраната си, да разбереш природата около себе си, от която си част. За да се случи това, първо родителят ти дава своята мъдрост, а сетне те насърчава да опознаеш всичко около себе си. Но как някой да разбере, че има нещо, което трябва да научи, ако той има всичко де му трябва? Дали ще знае, че за да има трябва да положи усилие и ум, че са нужни умения и ред други качества, които идват само от опита, който ще придобие под зоркия и грижовен поглед на своя родител. Така и бащата на врабчетата със строгост, под която се крие безкрайната му обич към рожбите му, ги хвърля едно подир друго от гнездото, не за да пострадат, а за да разберат, че имат криле, които трябва да използват. Бащиното сърце не подминава и Чир- слабичкото и глуповато врабче, което избутва от гнездото по-късно, давайки му възможност да види и разбере смисъла на това му действие. Слабостта на врабеца не е пречка за смелостта му, а напротив той е готов да полети. Щом това се случва, всички са обзети от изненада и недоумение, виждайки Чир да се носи из небесната шир наобратно. Всичко това не отлага решението на грижовният родител да подтикне рожбите си да опознаят полета. Драги ми господине, също като братята си се оказва вън от сигурното гнездо, но инатливата му природа не му позволява да полети и затова пада на твърдата земя. Това бе важна и отговорна задача пред всички тях- родители и деца – едните да узнаят що е да си истинско врабче, другите да подтиснат тревогата си и да проявят твърдост, която бе необходима. Ако не бе се случило тъй, след време живота на младите птици би им се видял изключително труден и несправедлив, ако се случи а се осланят на себе си, та даже би ги преборил. Та тъй, всички те осъзнаха как и защо да летят. Научиха се да улавят храна, чуха ценни съвети-важни и мъдри, а сетне се насладиха на новопридобитите си умения. Докато изпробваха крилата си, за да хванат някое насекомо, съвсем естествено разбраха, че и за тая работа, както и за всички останали неща от живота се иска майсторлък, а той идеше след опита. Така бе при първия излюпен врабец, който нетърпеливо се зае с преследването на една пеперуда. Тя пък летеше в странни и непредсказуеми посоки, затова и бе набедена за глупава от своя преследвач. Доста труд положи той за да я хване и неусетно разбра, че лекокрилата бе доста умна. Чир, пък нали бързаше и не чакаше мисълта си, забрави, че е врабче и се гмурна в реката за да изяде една риба. Кацнал на дъното, той я държеше здраво за опашката и се опитваше да я изкара на сушата. Тази случка едва не завърши с неговото удавяне. Така всички те разбраха, че всеки на тоя свят си има място и някои работи не бива да се смесват- рибата във реката, врабците из небесата… След като врабчетата напуснаха гнездото си, започна откриването на тоя интересен и не лек живот- да се научиш да знаеш, да вярваш, да можеш, да грешиш, да придобиваш умения, да печелиш и да губиш… Чир не успя да извади рибата от реката, но пък похапна от вкусната пеперуда, която неговият брат улови и си подели с него. Интересно приключение бе този първи полет…

Изображение: Картинката е в черно-бели цветове и вероятно изобразява момента, в който врабчетата са хвърлени от баща си извън гнездото и се носят стремително из ширналото се пространство около тях. Някои, навярно по-съобразителните, веднага са разперили мъничките си крилца и усърдно ги размахват за да полетят, а други падат надолу като малки пернати късчета. Дванадесет са и представляват интересна гледка-хаотично летящи или падащи. Единият от тях се намира най-високо и се носи стремително нагоре към небето с изпънати крила, докато срещу него лети друг в обратна посока. В средата на рисунката има три врабчета и изглеждат така: първото от тях е сякаш неподвижно във въздуха, до него друго сякаш приветства полета на този над него. Едното от тях е заело поучителна поза- подвило едното си крило и сочещо нагоре. Виждаме и Запетайчето. Три врабчета летят с извити в дъговидна форма телца, вероятно готови да сменят посоката си на движение и да се издигнат. Дребните телца на всички врабчета са слаби и издължени и завършват с тънка черта в края на която има закрепен кръг, пресечен с черти. Вероятно художникът е изобразил движенията на разперените врабчови опашки. Едни са вдигнали високо крила и са със щръкнали опашки, докато някои падат свободно към земята. Врабецът в най-долната част на рисунката сякаш е усвоил изкуството на полета и като че сам е уловил вятъра, за да управлява летежа си на там, накъдето реши. Гледката е много забавна и наподобява нас човеците, изправени пред непозната и нова задача-едни се спускат стремглаво за да я решат преди да са помислили, други се сърдят, някои имат способност бързо да се адаптират към ситуацията и да намират решение, други го намират след като се сблъскат с неуспех, но всеки е воден от мисълта, че е нужно и правилно. Та тъй и при врабците, които падат като от нищото, се носят различни звуци- припряното пърхане на крила, или болезнено писукане, последващо от неприятно падане.

Изображение:

Изображението е черно-бяло и пресъздава комичния момент, в който Чир решава да улови рибата в реката и за момент е първото по рода си водно врабче. Нарисуван е един неправилен елипсовиден кръг, който изобразява реката. Във водата плуват две риби, което е съвсем естествено, а до тях, като че кацнал на дъното стои наперено Чир, вдигнал опашка и готов да се бори с тях. А къде се е чуло и видяло врабче да улавя риби и то в пъти по-големи от него, пък и да ги яде. Но Чир е разбрал от баща си, че трябва сам да търси прехраната си…А ние знаем, че не всяка хапка е за нашата уста, за да не се задавим, в случая да се удавим… Та така и Чир се е заловил за работа присъща например за водните патици. Рибата срещу му сякаш е решила да го изяде и е отворила беззъба уста, докато той продължава да седи важно срещу й. Тялото на рибата е с голяма глава, остри перки и опашка и по цялата си дължина е изрисувано с редове вълнообразни линии. Над тях плува друга риба, абсолютно безразлична към случващото се, докато се наслаждава на водния си дом. Край реката на сушата са застанали другите врабчета. Дебелачко е вдигнал глава към небето, оглеждащ се за помощ, от ляво на него, приведен над водната повърхност стои Запетайчето, а от дясно един врабец размахва тревожно крила и движи бързо малката си опашка. Всички изглеждат смутени и притеснени, заради неразумността на Чир.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Яйцето“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков / разкази/

Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, роден през 1929 в село Калиманица. Завършва гимназия в Берковица. Той е носител на множество отличия и награди, както у нас, така и в чужбина. Произведенията му са преведени на 37 езика и са издадени в 50 страни по света. Номиниран е 2 пъти за Нобеловата награда за литература. Ненадминато литературно богатство оставя автора, а в сборника с разкази „Ние врабчетата“, той сам създава илюстрациите, които ни потапят в живота на градското врабче и не само…Тази година отбелязваме 90-ата годишнина от рождението на писателя.

„ Всеки на тоя свят се е появил различно… Аз преди да се пръкна дълго време живях в яйцето. Да не ти дава Господ да живееш в яйце!… Вътре тъмно, ни прозорец, ни врата има, на това от горе е и толкова тясно, че човек няма къде да се обърне, ами седи по цял ден и по цяла нощ и не знае навън ден ли е, нощ ли е, слънце ли грее, или пък навъсени облаци ходят навъсено по небето. Оня, който е бил затворен, най- добре разбира жаждата за свобода…“

Три седмици заякват и растат мъничките врабци в яйцата, в своето гнездо и очакват момента в който ще пробият дебелите черупки около себе си, които с времето се превръщат в затвор за тях. Въпреки неизвестността навън, те с постоянство и упоритост удрят тая здрава стена, докато желанието им за свобода се засилва. Първото яйце се предава и разчупва, под напористите удари първото врабче, а сетне бляскавото слънце го посреща с благодатните си лъчи. Нетърпеливи писукания се носят и от останалите още здрави яйца, които още не пускат останалите пилета навън. Но живота, както и природата следват естествения си ход и ето, че едно по едно започват да се люпят и другите. Едни от тях се появяват на белия свят изведнъж, без колебание, на някои силите не достигат, но тия по-първите им помагат, на тия дето природата не е дала тъй здрави човки, на тия дето волята им не е достатъчна, на тия на които яйцето като че се съпротивлява… Гнездото се изпълва с шарени души- някои светли, позитивни, явявайки се на света с радост и въодушевление, други мрачни, недоволни, слабички или сърдити… Чир бе врабец, който се излюпи слабоват, но пък с тъй здрав дух, че бе готов да литне, ако не го бе спрял първият врабец, който знаеше, че за да летиш ти трябват заякнали криле, а това отнемаше време, догдето финия пух отстъпи пред красивите перца. И така – гнездото се изпълни с различни пилета, разумни, глуповати, бързи и бавни… Имаше и едно чудно врабче, голямо колкото запетайка. Нарекоха го Запетайчето, и наистина изглеждаше съвсем дребен, особено до брат си Дебелачко. Драги ми господине, бе името което получи един от врабците, поради своята сприхава и навъсена природа. Гнездото кипеше от живот и сякаш очакваше да стане свидетел на съдбата на всяко едно от врабците. Ех, толкова забавни моменти предстоят да се случат, които ние няма да изпуснем, а ако нещо ни убегне, ще попитаме някой. Кой ли? Да кажем, „Онова нещо“, което наблюдава винаги всичко и на което врабчетата дадоха това странно име.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са новоизлюпените врабци в гнездото. Почти всички яйца са разполовени на две, а на върха им стои по едно от тях. Някои от яйцата са счупени през средата си, където черупките стърчат като остри зъбци, други в по-горната си заострена част. В лявата част на рисунката стои счупеното яйце на Запетайчето, а то гордо е кацнало отгоре му. Изглежда като кръгла точица с прикрепено към нея черно пискюлче, извито в дъговидна форма, под което стърчат две тънки, леко извити крачета. Нарисувано е в тъмен цвят, вероятно за да бъде забелязано, защото размерите са му в пъти по-дребни от на останалите. Отляво на него е кацнало врабчето Дебелачко. Той е най-едър, вирнал глава и изпънал крила, които приличат на тънка пръчица, завършваща с три разклонени по-къси, като миниатюрен тризъбец. Обут е в панталони и гледа към останалите. Някои от врабчетата имат дебела черна ивица през тялото си, сякаш запасани с пояс, други не, но всички като че с радост се представят на света. Над Запетайчето, от едно почти здраво обло яйце, през мъничък процеп се е подава Чир и е ясно, че ще са му нужни доста сили за да се освободи. Сред разгромените вече черупчести затвори има и цели и непокътнати. Лесно да се досетим, че врабчовото семейство ще остане в този си състав. Всички птичета са дребни, с изпънати крилца и глави, готови да опознаят небесния простор, а над тях един вече е успял да го стори.

Изображение:

Изображението е черно-бяло. Нарисувани са дванадесет врабчета, приличащи на мъничко ято, летящи едно до друго. Някои от тях са с черни линии през средата на тялото, сякаш запасани с пояс, други не, но всички са изпънали глави с мънички човки, крилца и крачета и летят, усещайки радостта на свободата. Високо над тях има един облак, зад който се подава лице, с бдителни кръгли очи и дълъг нос. Формата на главата на това нещо е като гърбица на камила, но облака закрива останалата му част, така че как изглежда остава загадка. Сигурно е, че това е „Онова нещо“, както го наричат врабчетата и което винаги ги наблюдава.

Издание:
“Ние, врабчетата“

ИК. „ НИКЕ“

Художник:
Йордан Радичков, Виктор Паунов

Описание:
Ивелина Дамянова

Използвани източници:
https://liternet.bg/publish5/jradichkov/

„Уши-Муши“- разказ от Емилиян Станев

Уши-Муши е полска мишка, която живее скрита от всички опасни и много по-големи по размер птици и хищници, в мъничка дупка под земята в едно поле. Въпреки дребните си размери и своята беззащитност, тя често напуска своето убежище в търсене на храна, която добрата къщовница грижливо събира за зимата. Много нощи наред мъничката гризана обикаля полето и събира неуморно грахови и житни зърна с които пълни лавиците в зимника си.

Една тъмна нощ, Уши-Муши, принудена от глада, а и от скъперничеството си, което не й позволява да си хапне от събраните запаси, излиза за да се нахрани в плодородната грахова леха, насипана с узрели и вкусни грахови зърна сред полето. Стигайки, мишката с ужас забелязва цяло семейство кукумявки, накацали върху един огромен стар дъб, растящ край нивата. А както знаем, тези птици са с отлично зрение и добри ловци на дребни гризачи- бързи и безпощадни. Щом забелязва множеството големи и светещи очи, проблясващи навсякъде от дървото, мишката прималява от страх. Остава неподвижна с надеждата да не бъде видяна, а малко след това тя става свидетел на съдбата на друго неблагоразумно мишле като нея, което една от птиците държи в здравия си клюн, докато разцепва нощния мрак с мощта на крилете си, готова да кацне при останалите и да го погълне. Ужас сковава Уши-Муши и тя бързо се крие под една буца пръст, но птиците като че я забелязват, разлитат се, а някои от тях кацат върху буцата, където тя се крие. Уши-Муши започва неистово да дълбае дупка под земята, за да се скрие. Така прекарва цялата нощ- скована от страх и неизвестност, предчувствайки своя край, с едничката надежда да оцелее до утрото, защото тогава хищните кукумявки губят силата си и се отдават на сън. Утрото настъпва, а с него и спасението. Уши-Муши се прибира в своята дупка, изтерзана, гладна, но и щастлива. След като успокоена и най-сетне е в дома си, тя изпитва отново силен глад. … Мишката разглежда препълнения си склад, но скъперническата й природа не й позволява да си похапне, затова решава да погладува, пък пак да излезе за храна…

 

Изображение:

Изображението е в черно-бели цветове. Уши-Муши пристъпва с широки крачки по едно поле с полегнали треви, а в ръката си държи празна кошница. Мишката е в профил, с вирнато нагоре черно носле, прилично на маслинка, с тънки дълги мустаци, големи кръгли очи и уши. Тя е с малка глава върху която има забрадка, вързана на възел под гушката й. Около носа и под ухото има защриховани участъци, където козината й е по – дълга от останалата част на главата или пък това са по-неосветените участъци, недостигнати от студената лунна светлина. Мишката е облечена в сукман, изпод който се подава бяла риза с дълги ръкави, а през кръста си е препасала престилка, която е богато надиплена. Платът на дългия сукман сякаш се е омотал около крачето на мишката, с което се кани да пристъпи тихо и незабелязано, а зад нея се извива тънката й опашка. Кошницата в ръката й е изрисувана с гъсти вълнообразни линии от външната си част и с хоризонтални, и вертикални във вътрешната, което вероятно е начина на сплитане на гъвкавите, здрави фини клонки с които е изработена. Пред Уши-Муши се простира поле с гъсто избуяли треви-едни по-изправени, други полегнали, а зад нея силно затъмнени, гъсти храсти. Навсякъде пространството около мишката е изрисувано с множество гъсти хоризонтални линии, а около нея има голям тъмен участък, който като че я обгръща. Това подсказва, че тя е всред тъмната и непрогледна нощ, а над нея мастилното небе се осветява от тънкия лунен сърп, затулван от плътни облаци, които преминават през него, а сетне разлива бледата си и студена светлина. Видно е, че тя е решила да запълни празната си кошница и се осланя на прикритието на нощта.

 

Изображение:

Изображението е цветно. На картинката в центъра се извисява огромен стар дъб с гъста, кичеста корона и дебели клони. Клоните са дебели в основата и изтъняват след което се разклоняват с по-тънки и се губят сред обилно зелените гъсти листа. Сред зелената маса на дъба, прилична на гъсти купести облаци, са накацали седем кукумявки. Някои от тях са кацнали на дебелите клони, там където се разклоняват, а други в тъмните и гъсти участъци на дървото, където не прониква лунната светлина. В далечината зад тях в гръб е кацнала една птица, силуета на която сякаш плува насред кръглата бледо жълта луна срещу й. Дървото е със зелени листа по които сякаш плавно се разстила лунната светлина и ги кара да блестят в жълти отблясъци. Кукумявките накацали по дървото изглеждат страшно с жълтия си стъклен поглед, който проблясва сред нощния мрак. Те са с прибрани криле и кафяво оперение. На главите си имат по светли участъци от пух, наречен- було, приличащо на два пухкави елипсовидни кръга около очите. Тези кръгове имат обем към края си и придават още повече дълбочина на сякаш стъклените им очи, между които се намира малък, извит черен клюн. Към големия дъб с разперени крила лети една от птиците, стиснала здраво в безпощадната си човка мъничко сиво и безжизнено мишле. Как ли се чувства Уши-Муши при вида на тази гледка? Вероятно изпитва неописуем страх. Птицата носеща мишлето е със здрави и силни кафяви крила, по-тъмни в края си и с бяла окраска изпъстрена с дребни кафяви петна под крилете към опашката. Пред величественото и плашещо дърво са зелените лехи с грахови растения. Те са подредени в редици и към всяко растение е сложен по един малък дървен кол, по който са се увили крехките зелени ластари на грахта. Зад едрите зелени листа на лехите в десния ъгъл стои Уши-Муши. Тя изглежда почтинезабележима, вдигнала уплашено ръце към муцунката си. Облечена е в кафява блузка, сливаща се с цвета на козината й и с оранжево панталонче, зад което стърчи тънка като влакънце опашка. Лунната светлина огрява растенията и сякаш ги лее с разтопено злато, което се смесва със зеленината им. Сред лехите гъстите насаждения остават в мрак и там стои притихнала гризаната. Какъв ли страх терзае горкото мъниче, знаейки силата и мощта на кукумявките, отличното им зрение и бързина с която умело улавят от край време нейни роднини? Явно ще трябва да чака до утрото, което преобразява кукумявките в кротки, безобидни и сънливи птици…

Изображение:

На графичната рисунка е изобразена Уши-Муши, която се намира посред своя зимник. Стените и пода на помещението са с множество точки, кръгове и линии, което вероятно е и неправилната форма на скривалището й под земята. Навярно това са бучки пръст и дребни камъчета от които се състои почвата, а някъде дори се провесват тънки корени на растящите на повърхността треви. Навсякъде е чисто и подредено. В центъра  е застанала мишката с вдигната глава към лавиците срещу нея, запълнени с плетени кошове. Те са пълни с прилежно прилежно наредени едри грахови и житни зърна. Уши-Муши е с дълъг сукман и престилка, а отзад на главата и виси падналата забрадка. До нея на пода има красив фенер, пръскащ светлина в помещението. Отляво на мишката до дървената лавица има оставен по-голям кош, също пълен с житни зърна. Над Уши-Муши растат тънки житни стебла, тежко наклонили класове към лавицата. Около големият кош, в ъглите на зимника и покрай мишката има силно затъмнени участъци, вероятно сянка. От усмихнатото изражение на мишката, което разкрива остри зъбчета, е видимо доволството й от събраното количество храна, достатъчно да оцелее цяла зима.

Издание:
Безценни камъчета. Къщичка под снега.

ИК. „ФЮТ“

Художник:
Антонина Бабукчиева.

Описание:
Ивелина Дамянова

Баба Цоцолана – из „Патиланско царство“ от Ран Босилек

Драги ми Смехурко,

Бързам да ти пиша. Но как да захвана? Ще почна направо с баба Цоцолана. Ех, да знаеш само колко е припряна! Но аз се не стреснах. Прислужник й станах.

Чух край мен да казват: „Горкото момченце! Има да си пати. То не знай, че баба честичко налага!“

Но и те не знаят, че мен Патиланчо ме дигат и слагат. Не знам по-нататък що има да става. Но моята баба страх ми не внушава. Тя лесно се сърди. Ала пък и лесно гневът й минава. Кресливичка пада, но не се преструва. А за мен, Смехурко, това много струва. Що трябва да правя всякога ще зная. Тя самичка вчера си каза каква е.

— Патилане — рече, — ти трябва да знаеш, че аз съм припряна.

— Нищо, бабо, нищо. Затуй пък аз нося сърчице засмяно.

— После, Патилане, моята ръчичка възтежичка пада. Та ако те нявга така поналожа…

— Нищо, бабо, нищо. То без туй не може. Добре се разбрахме.

После мойта баба две стомни донесе и така ми рече:

— Хе там на мегдана, оттук недалече, за вода ще идеш. Чешмата ще видиш. Тъй е обичаят. По вода да тръгне от сега до края.

— Зная, бабо, зная.

И аз се завтекох с шарените стомни. Тичах да се върна. Та бърз и послушен баба да ме помни.

Ала нали има глава да си пати. Без да ме съгледа, колелото блъсна в мен съседа Страти. Той литна, горкият, нагоре с нозете. Ала и аз счупих стомните, и двете. Но стисках им здраво дръжките в ръцете

Ни жив, нито мъртъв, при баба се върнах. Счупените дръжки отдалеч тя зърна. Ех, че като викна баба Цоцолана!

— А бре, Патилане! С това ли захвана? Жив не ще останеш, ако те подхвана!

Но аз й разказах как белята стана. И лесно й мина.

— Кой, Страти ли? — рече. — Зная го аз него! Той три пъти вече как тая година и мене събаря. Не можа ли барем там да се пребие!

— Ох, стига му, бабо! Сега на чешмата раните си мие.

— Така му се пада. Вчера щял да смаже съседката Рада. Но той още днеска стомните ще купи. А ти тичай! Със бялото менче иди на чешмата. С него и да паднеш, няма да се счупи!

Със бялото менче донесох водица. Всичко се заглади. И аз не опитах как лекичко милва на моята баба тежката ръчица.

Чакай второ писмо, драги ми Смехурко.

Поздрав най-сърдечен!

 

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

 

 

Изображение: На картинката са изобразени група деца и една възрастна жена, които водят оживен разговор. Фона зад тях е светло син. Интересният разговор се води под красиво дюлево дърво. Стъблото му е кафяво а зелената му корона е обсипана с узрели жълти дюли. Жената носи лилава рокля. На главата си има бяла кърпа на жълти и сини точки. На гърдите си има престилка от същият плат. Ръкавите на роклята и са запретнати до лакти. Лявата си ръка е поставила на кръста, а с дясната сочи едно от момчетата. Момчето е високо и слабо с кафява рошава коса. Усмихнато е.  Носи широк светъл панталон на кръпки. Жълта риза на райета и кафяво елече. От дясната му страна стои по дребно момченце с руса коса. Обуто е със сиви къси панталонки и оранжев пуловер. Редом до баба Цоцолана са застанали момче и момиче, които гледат високото рошаво момче. Момичето е с къса кафява коса и носи жълта рокля с дълъг ръкав. Момчето е облечено в кафяви три-четвърти панталонки с тиранти и бяла риза на райета. В средата са седнали още две момчета, също усмихващи се. В дясно русокос и къдрав младеж с бяла риза, а в ляво дребно момченце, което е полегнало под дървото. Вдигнало е ръка в, която държи дюля. На главата си носи син каскет. Облечено е в жълта риза и зелено елече. Компанията изглежда въодушевена и развеселена. Вероятно разговора е доста забавен.

Издание:
Ран Босилек. Патиланци
ИК „Хермес“, София, 2009
Изображение: www.google.bg

Описание:
Малинка Александрова

„Къщичка под снега“ – разказ за деца от Емилиян Станев

„Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да си дири подслон…“

Зайо, остана без подслон, той нямаше дом, топла сигурна стряха и беше изложен на хладния вятър. Отвсякъде дебнеха опасности страшни и зъби проблясваха на зверовете опасни. Реши да потърси за себе си стряха и тръгна да дири в гора, из полята… Почука на стария дъб откъдето показа се катеричка и сетне му рече да станат съседи. И Зайо загриза със зъбките остри дървото, но жилаво бе, а да гризе той трябваше много дълбоко. Разбра Зайо, че тъй не ще стане и тръгна да дири къде да остане. При таралежа покана получи засмяна, но сетне там нахълта Лисана и Зайо стремително в нивите хвана. Отседна за кратко при совата нощна, пещерата тъмна да делят по братски, но там Мецана страшна пристъпи ръмжейки и Зайо с ужас избяга от хладната скална дупка. Язовецът не бе тъй гостоприемен, но строител бе най-начетен. На Зайо бързо заръча дом да построи и къде му препоръча. Щастлив Зайо за работа се захвана и къщичка си построи от основа до тавана, а приятелите горски му идваха на гости. Изтъкаха му килимче, изплетоха завеска, а кълвачът-майстор дърводелец му направи закачалка и на вратата сигурна ключалка. Но лошият и стар пор, намери зайовия дом, през вратата здрава нахълта и едва не го разкъса. Бяга той уплашен през гората, през полята, та стигна чак до селата. Намери сигурна колибка и реши там да се прикрива, но едно лошо куче почти да съдере неговото меко кожухче. Не си намери Зайо подслон, ни в хралупа, ни в дърво, ни в тъмен скален склон… Навсякъде чакаха врагове и заплаха дебнеше от къде ли не… Догдето скиташе уплашен, есента приветства зимата-своята сестра и едър мокър сняг заваля. Бързо всичко побеля и бял килим над поля се разстла, а Зайо уморен заспа с края си страшен, явно примирен. Но как се чудно изненада и каква радост в сърцето му настана, щом отвори сънени очи и видя свойта бяла къщичка под снега. Набързо прозорче си той издълба, вратичка направи сам под снега и в светлия топъл дом заживя. Похапваше нощем, а денем почиваше сладко и тъй той остана в новия дом, а щом напролет снегът се стопи на воля играеше и гризеше вкусни треви.

Изображение:

Изображението е графично, в черно-бели цветове. Зайо е изправен и едва се държи на лапите си, сякаш готов да бъде отнесен от силния вятър, фучащ около него. Той с усилие пристъпва по пътеката, обсипана с полегнали треви, изсъхнали и почти изгубили живинка, докоснати от есента, застинали пред зимата и мокри от дъжда. Зайо е изправен, свил предните си лапи пред гърдите си, с изплашено изражение и вдигнато нагоре черно носле, под което се подават две дълги, остри зъбчета, може би потракващи от студа. Дългите уши на Зайо са силно изпънати назад, както и дългите му мустаци. Главата на заека е силно защрихована, като по-тъмните участъци са над муцуната, където покрай очите му козината сякаш се е спластила и изгубила пухкавината си, вероятно слепила се за челото му, заради ударите на силния вятър. Цялото изражение на Зайо подсказва, че едва пази равновесие и полага големи усилия да устои на студения порив на вятъра. Той е облечен в палто в края на което се подава рошавата му опашка и е обут в панталон. Около врата на заека има омотан шал, който изпънат хвърчи назад. Палтото и панталонът на Зайо са силно защриховани, вероятно заради сдиплената част на дрехата, която се е събрала зад раменете, а панталонът му е изпънат в коленете с летящи крачоли назад. Сякаш дрехите на горкия заек няма да издържат на този вятър, примесен с едри дъждовни капки и ще бъдат отнесени на някъде, както листата от храстите, които се носят с въздушната маса. Пред Зайо има един висок бук с дебели стари кори, грапави и напукани и с тънки клони по които тук там виси по някое листо, а зад ствола на бука се веят клоните на бор, паднали почти до земята и ронещи тънки иглички. Зад боровия клон стърчи шипков храст. Той е с криви и тънки клончета, с дребни листа, между които стърчат дълги, остри бодли и шипкови плодове. Зад Зайо стърчи едно немного високо дърво с изпочупени клони, почти останало голо с нищо не подсказващо за зелената си красота преди да бъде обрулено от есента. До дървото стои самотна една гъба, заобиколена от гъсти треви. Покрай дърветата и храстите има множество нарисувани гъсти пресечени линии, които се струпват пред Зайо и се разпръскват зад него. Това вероятно изобразява посоката на силната буря, развихрила се в гората, в центъра на която се намира той. Гледайки изображението, на всеки би му станало доста мъчно за Зайо, дори бихме изпитали лек студ и дискомфорт, визуализирайки себе си сред неприятната и мокра буря, носена от силен и студен вятър, без място на което да се скрием и подслоним.

Ако използваме нашето въображение, ще си представим изображението така: Красив кафяв заек върви изправен по една пътека насред гората. Пътеката е покрита с мокри и покафенели снопове трева и изсъхнали листа от дървета, влажни, оставящи неприятна лепкава хладнина по босото ходило на заека. Пред Зайо дървото е с кафяви кори и красиви листа в жълто-оранжеви цветове, на места с леко зелен цвят, а други с червеникави цветове. Отзад на него се вее наляво надясно тежък зелен клон на близкия бор, паднал почти до земята. Зад него стърчи шипковия клон със червени, дребни плодове и тук там жълто-зелени листи. Небето е тъмно синьо със сиви и тежки облаци, мрачно, без никаква слънчева светлина. Силният вятър носи откъснати листа, които бързо прелитат край Зайо, а по него падат едри студени дъждовни капки – първият признак на разразяваща се буря. Зайо е сложил около врата си червен, плътен шал, облечен е в дебело кафяво палто и сини панталони.

ИК „Хермес“

Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Николов Стоилов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Пролетна тревога“ – разказ от Емилиян Станев

„Какво ли прави в тия тежки времена моята леля, желвата? Тя е стара, болнава, може да се е простудила. Щом се стопли ще отида да я видя…“

Студът обхваща старата гора, а леденият вятър върлува из голите клони и препуска над заскрежените земи. Всичко живо спотаено чака настъпването на топлия пролетен вятър, само един тревожен кълвач не спира да мисли за своята леля. Скрит от студените ласки на вятъра, в хралупата на стария дъб, в гората, той е обхванат от безпокойство. Ден из ден той пита стария дъб свършва ли зимата, а сетне прелита край дряна в очакване на неговите цветове-първите вестители на пролетта…

И пролетта идва, отпращайки студа, което изпълва с радост сърцето на кълвача и с мисли за очакваната среща. Тревогата за леля му не остава скрита и за останалите горски птици, които с радост му помагат да открие дома й. Кълвачът намира лелиния дом  в хралупата на една стара черница. Тогава разбира от един таралеж, който пази пустите домове на обитателите докато ги няма , че безпокойството му е било неоснователно. Таралежът разказва на кълвача, че желвата е отлетяла на юг още когато короните на дърветата са се обагрили с есенните цветове и, че скоро ще се завърне. Дните на тревога отминават и кълвачът се прибира в своята хралупа успокоен, с олекнало сърце, очакващ срещата с леля си, щом тя се прибере от  непознатите,топли страни.

Изображение:

Изображението е графично в черно-бели цветове. Нарисувана е хралупата на дъба във формата на купол. Дългите, къси, вълнообразни и пресечени черти по стените пресъздават части от възрастовите вътрешни кръгове на дървото. Светлината е променлива в хралупата, частите на стените които остават в сянка са по-тъмни, а грапавите стени на дървото пресъздават допълнителни съчетания на светлите и тъмните тонове. В средата на хралупата, със загрижен поглед насочен към малката дупка през която навлиза, и светлината, и леденият полъх на студения вятър стои кълвача. Той е с дълга и здрава човка с която успява да кълве под дебелите кори на дърветата. Главата на птицата е в черен цвят, а от двете й страни има по един елипсовиден бял кръг. Красив е. Очите му са кръгли и мънички, като зрънце от пипер. Гушката, корема и гърдите му са в бяло оперение, меки и нежни мънички перца, които стигат чак до самата му опашка. Крилата му са прибрани плътно към тялото опитвайки се да съхранят топлината, а дългите му красиви и пъстри пера на гърба достигат чак до самата му опашка. Над нежния светъл пух в основата на крилата стоят здрави, силни и лъскави големи пера, създавайки пъстро съчетание от малки бели точици върху черния му като цяло гръб. Колко ли са прекрасни, когато кълвача ги разпери и полети? Опашката на птицата е с прави, дълги пера, също в тъмен цвят, а краката са тънки и фини, леко свити с четири дълги пръста-три дълги пръста с остри, изкривени нокти в предната му част и един отзад, по-къс, също с извит нокът. Това разположение на пръстите на кълвача, му дава възможност да стои здраво хванат за дънера на дървото, като със предните пръсти се захваща, а задният, заедно със подпряната опашка му дават здрава опора на тялото. Под кълвача графичното изображение е с множество гъсти тъмни черти, което вероятно е сянката на птицата, получена от светлината идваща през прозорчето. Ако изображението бе цветно, вероятно хралупата щеше да е в кафяви цветове с по-тъмни кафяви оттенъци, там където има неравности и пукнатини, а кълвачът ще е в мастилено черно оперение, рязко контрастиращо с искрящо бялата му нежна и фина лека перушина. Клюнът му ще е черен и лъскав. Мастилените му очи ще отразяват блясъка от уловената слънчева светлина проникваща през прозореца.

Издание:
Безценни камъчета. Къщичка под снега.

ИК. „ФЮТ“

Художник:
Антонина Бабукчиева.

Описание:
Ивелина Дамянова

„Майчини тревоги“ – разказ от Емилиян Станев

„Дунка, която за пръв път стана майка тая пролет, лежеше в гъстите сочнозелени листа на дивия чесън… На двадесетина стъпки оттук, в гъстака, където ланшната шума още стоеше по клоните, бе скрита първата й рожба-малкото еленче, нашарено с жълтеникави петна и точки…“

В разказа, авторът обрисува с думи силната обич, жертвоготовност и грижа на майката към своята рожба. Тревогата в майчиното сърце, трепета и несекващата грижа изпълваща съществото й за най- свидното, сърцето което бие и същевременно е готово да се откаже от всеки свой удар в името на едничкия смисъл на майчиното съществуване –чедото й… всичко това усеща и изпитва читателя при прочита на разказа.

Целият свят на кошутата Дунка е нейната рожба- малко и още незаякнало еленче, от което тя не откъсва големия си тъмен поглед изпълнен с тревога и същевременно с блаженство.

Майката пасе близо до детето си, а сетне след като го кърми, ляга до него за да го топли с тялото си докато го милва с влажната си лъскава муцуна. За ужас на кошутата това спокойствие и усамотение е прекъснато от внезапната поява на горския, който открива еленчето. Тя прави неистови опити да отклони този чужд човек и опасността, която вижда в него, дори предлага с готовност своя живот приближавайки се непосредствено близо, в отчаян опит детето й да остане скрито от очите му. Той обаче отнася еленчето със себе си към горската хижа, след което го връща отново при Дунка с поставена марка на ухото. Кратките мигове в които майка и рожба са разделени изпълват с разкъсващ ужас сърцето на кошутата, която тича, блее, а сетне пренебрегвайки отново своята безопасност тръгва по стъпките на горския, търсейки своето еленче. Щастлива, когато отново чува зова на детето си, Дунка го открива там, откъдето за кратко го взима човекът. Майката обсипва с ласки детето си и бързо забравя за страха, изпълнена с радост по своето дете.

Изображение:

Изображението е графично. Нарисувана е гъста гора, която като дъга заобикаля Дунка и еленчето й стоящи на поляната образувана в средата. Кошутата е изправена и в гръб, с леко обърната настрани към еленчето глава. Тялото на Дунка е слабо с тънки и дълги крайници. Кошутата е с красива, с издължена муцуна, големи красиви бадемови очи с дълги клепки и вирнати настрани уши, вероятно готови да уловят и най-лекия шум. Под муцуната на Дункая към врата й, виси къса козина като брада. Около очите, надолу по врата, гърба, хълбоците, стомаха, външната част на предните и задните крайници на кошутата, както и около късата опашка, разположена по средата над задните крайници, има силно защриховани участъци. Вероятно това е посоката по която се стеле гъста и обемна козина, която сякаш се сипе на пластове. Затъмнените линии по крайниците говорят за жилава мускулатура, въпреки тънките и фини кости. В долната част на стомаха, между задните крайници е облото и неголямо виме, от което бозае невръстното еленче. Структурата на кошутата излъчва грациозност и финес. Отляво на нея, опряло глава до сигурното й тяло, и гледащо назад стои изправено чедото й. То достига едва до плешките на майка си. Еленчето е с красива муцуна, големи тъмни бадемови очи с извити клепки и вирнати нагоре уши, от които стърчат влакна и между които има вирнат нагоре сноп козина, приличащ на добре оформена фризура. Леката и обемна козина се сипе по врата, гърба, основата на крайниците и корема му. Защрихованите части по врата над опашката, крайниците и корема му подсказват за гъстота и същевременно лекота на козината, която сякаш е сресана от което по тялото на еленчето са се образували къси ивици в различни посоки, сякаш следи от зъбците на гребена. Вероятно козината на еленчето е пригладена, а следите са от грапавия език на майката с който го мие. Отгоре по цялата дължина на тялото на еленчето стърчи късата и гъста козина, вероятно подухвана от лекия вятър. Видът му излъчва грация, невинност и вродено благородство, примесено с фино изящество. Дункината рожба е с тънки и фини крайници и къса, пухкава опашка. Обичта и нуждата им един от друг е видна, както и неразрушимата връзка помежду им.

В ляво на еленчето стърчат високи борове с дебели стволове по които са се разклонили множество разкривени клони, от които се спускат снопове клончета с дълги борови иглички. В далечината пред кошутата и рожбата й има още много, много гъсто растящи дървета, пред които растат по –дребни, кичести ели. От дясната страна на Дунка се извисява ствола на високо и вероятно старо дърво, пуснало дебели повърхностни корени, които се губят надолу под почвата. Корените на дървото са дълги като въжета, с множество силно защриховани тъмни участъци, вероятно на места са с издутини и грапавини, и сякаш се застъпват преди да се раздалечат и вникнат в земята. Стволът на дървото, което е толкова високо, че на рисунката не успяваме да видим короната му е с напукани кори и цепнатини по цялата си дължина. Гората простираща се пред кошутата и еленчето е смесена-широколистна и иглолистна. Гъстите, шумнати корони на дърветата се смесват с по-голите иглолистни клони, а кората по стволовете им е гладка или напукана- сякаш на люспи на места, в зависимост от вида на дървото. Тази гъста, раззеленена гора е добро убежище от нежелани очи за кошутата и рожбата, а зелената ливада е застлана с питателна трева. Край майката и детето й стърчи самотен един сух, нащърбен пън, навярно прекършен от тежкия, мокър ланшен сняг. В краката на Дунка и рожбата й расте гъста, сочна трева, на места на гъсти снопове, а пред тях от средата на поляната към десния й край, до самите корени на големия ствол на дървото, има скални парчета, приличащи на миниатюрна скална верига. Скалните парчета са различни по големина и форма-от малки към п – големи и нащърбени, а зад тях стърчат листата на дивия чесън. Вероятно по горната част на тези парчета скали е плъзнала слънчевата светлина, а в процепите между тях има неосветлени участъци или може би дълбоки цепнатини. Поляната представлява жив, свеж тревен килим, на който лекият вятър придава душа, минавайки над него, който от своя страна започва да се поклаща плавно, в синхрон с тихото шумолене на нежните вейки на дърветата.

Ако добавим цветове на графичното изображение, вероятно ще видим широка зелена поляна в различни нюанси- от много светло зелено на младите треви, към по-тъмно на по- старите и жилави, до още по –наситено зелено на дивия чесън. Също тъй зелена е гората, която сякаш прегръща и пази поляната. Широколистните дървета са с гладки сиви кори, на места с леко зеленикави оттенъци и свежо зелени корони, а до тях борове с тъмно зелени клони с дълги иглички, по –светли към края, където израстват тазгодишните клони, с кафяви и бежови кори, на места налющени с избила медна на цвят смола по тях. Дунка, вероятно е с мека, не много дълга, но гъста кафява козина преливаща към ръждиво кафяво. Вратът и главата й са оцветени в по светло кафяв към сив къс косъм, а около опашката на задницата на кошутата има светло кафяв към бежово кръг. Очите на кошутата са големи, черни и влажни, а под тях блести черна муцуна. Еленчето също има големи черни и дълбоки очи, черна муцуна, а тялото му е покрито с мека, пухкава и лека кафяво-оранжева козина, обсипана с бели кръгли точки. Врата и предната част на гърдите му са бяло оцветени, а от предната му плешка, през корема към задните крайници има тънка бяла ивица, сякаш изрисувана от фина четка на художник. Майката и рожбата й са красиви и изящни и представляват прекрасна гледка сред изобилието и свежестта на гората.

ИК „Хермес“

Художествено оформление на книгата и илюстрации:
Борис Николов Стоилов

Описание:
Ивелина Дамянова

„Лакомото мече“ – приказка/. от Емилиян Станев

В приказката се разказва за бедата, сполетяла мечо семейство, заради прибързаността и неопитността на едно от мечетата. Те са нападнати от рояк ядосани пчели и бързо спасени от своята разумна майка.

И така, в една тъмна пещера растат две рошави мечета, заедно с майка си. Тя ги храни, закриля и запознава със заобикалящия ги и непознат свят. Меца често ги води при мравуняка за да си похапнат, учи ги да се защитават, докато играят, и да се къпят в бистрите планински вирове. Показва им как да намерят храната си и да се сдобият умения, които да им помогнат за бъдещото им оцеляване. Но както е присъщо на всички деца, така и малките мечета са изпълнени с любопитство и нетърпение да разберат всичко около себе си. И така старата мечка ги повежда към една липа в която има пчелно семейство за да си похапнат от вкусния мед. Стигнали там, едно от мечетата пъргаво, нетърпеливо се покатерва на дървото. То бърка в хралупата с меда и никак не обръща внимание на майка си, която настойчиво го приканя да слезе от дървото. Заради това, мечото семейство става обект на нападение от страна на пчелите. Само бързата реакция и опитността на майка Меца спасява рожбите й от острите жила на пчелите. Тя сграбчва непослушното мече със здравата си муцуна и бързо хуква, заедно с братчето му към близкия поток. Потапя мечетата в дълбоките води на потока в безопасност от пчелното нападение. Пчелите бързо се разлитат, разбрали, че няма как да достигнат до посегателите на дома си, а майка Меца и децата й се прибират у дома.

Поуката е: „Да бе мирно седяло, не би чудо видяло“. Мечето прави неволна грешка поради своето незнание, но за негова радост, майка му е до него за да го закриля, пази и поучава. Всяко действие трябва да се предхожда от мисълта, а когато не знаем, трябва да се осланяме на мъдростта на по-възрастните!

 

Изображение:

На изображението са нарисувани майка Меца и двете й мечета. Старата мечка стои изправена на задните си лапи в бистрия поток, докато усилено размахва предните си, от които хвърчат водни пръски, в опит да прогони множеството ядосани пчели. Мама Меца е с щръкнала, рошава кафява козина, гледаща към мечетата с тревожен поглед. Едното мече е почти легнало по гръб в бистрия поток, вдигнало беззащитно лапи, а до него братчето му сякаш се опитва да тича, а във водата тичането е трудно, почти невъзможно. Няма как да объркаш лакомника предизвикал цялата тази олелия. Пчелите знаят кой ги е обезпокоил и целият рояк напада само него. Братчето му вече почти се е потопило цялото във водата, учудено е от това което се случва, а малкият палавник се опитва безуспешно да избяга от масираното нападение. Около тях жужат множество мънички пчели, насочили яда си върху главата на бягащото мече. То е притворило очи, вероятно от болката причинена му от ужилванията, и е вдигнало  високо лапите си, опитвайки се да се защити. Видно е, че красивата и гъста кафява козина на мечетата не ги предпазва от пчелите и те търсят спасение във водата. Сцената предизвиква усмивка, заради безполезността на явната сила и размери на мечетата и майка им пред мъничките и наглед безобидни пчели. Зад тях се ширят бистрите води на потока и едри сиви обли скали, около които растат високи зелени папури, над които се шири безоблачното небе.

Описание:
Ивелина Дамянова