Устието на река Велека/фотография/

Велека се влива в Черно море на север от село Синеморец. Устието на реката е едно от най-красивите места по нашето Черноморие. То попада в Природен парк Странджа и е защитена местност. Тук природата е съхранила своята красота и уникален ландшафт. Реката придава приказен вид на околността – зелени гори, достигащи до самия бряг, тъмни скали с причудливи форми, изваяни от природата и златисти пясъци. Достигайки до Синеморец, Велека образува красива лагуна и се просмуква към морето под пясъчна коса. На нея е един от най-красивите плажове по Южното черноморие. Лагуната често мени мястото на устието си. Сега устието е в най-северната част, но преди е било на юг. На мястото на старото легло на реката има езеро с тръстики на единия бряг. Около езерото пасат коне и много щъркели намират прехраната си.

Снимката е много красива. Заснета е от високо, което позволява да се видят множество образували се дюни, плажът, устието на река Велека, готова да се влее в Черно море, и красиви планини надничащи над гористи склонове спускащи се към водите му. Всеки един детайл от гледката заслужава да бъде докоснат от взора ни и описан – от кафеникавите издигащи и снижаващи се пясъци, окичени с дребни, сухи, кафеникави храсти, растящи по дюните из нашето черноморие, до наситено зелената гъста гора, изсечените скални късове надвесени над пенещите се вълни и искрящата синева на морето. Пред нас се издига висока дюна от кафяви пясъци осеяна с дребни храсти. В дясно на нея има пътека, вероятно образувала се от честото преминаване на почиващите. Върху нея крачи висок мъж. Облечен е в бяла риза на черно каре с дълги и леко подвити ръкави. На главата си има бяла шапка с широка периферия. Обут е с дълги сиви панталони и черни спортни обувки. Фотографът го е запечатал застанал с гръб към нас. Навярно е решил да се наслади на гледката пред себе си. Пред него има съоражение(парапет), чиято роля вероятно е да предпази от падане желаещите да погледат към морето от тази височина. В средата на снимката на снимката се виждат две дюни с различна височина, между които се забелязват плажуващи. В по-високата си част са по -рядко озеленени, докато в по-ниските части са изпъстрени с жълто зеленикави ниски растения. В средата на дюните в ляво има езерце, заобиколено от наситено зелена растителност. Малко по-нагоре се виждат части от самата река.  Зад него има равен  тревист участък с жълтеникава растителност, в центъра на който се издигат множество гъсто растящи широколистни дървета, чието струпване наподобява гора. Зад пясъчните дюни в далечината по хоризонтал на снимката, плавно се извива ръкава на река Велека. Той се разширява с приближаването си към морето и се слива с него. Водите на реката са спокойни и сини. Оттатък речния ръкав се простира дълга планинска ивица по дължината на притока, осеяна  с гъсти широколистни гори. В далечината те отстъпват пред насечените, голи скали, спускащи се към морето. А то е в прекрасни наситени сини цветове с множество вълни прииждащи към пясъчния морски бряг и образуващи бели къдрици, докато се разплискват за да се върнат отново към него. Над цялата тази изумителна картина се шири също тъй лазурно синьо небе с носещи се из него пухкави бели облаци. По дължината на цялата плажна ивица има наредени множество чадъри, предлагащи сянка на плажуващите, докато лекият бриз играе около им. Възможно е е и чадърите  да са към кафене, разположено на плажа.

 

Изображение: Магдалена Симеонова

Описание:
Ивелина Дамянова

Използвана литература: https://www.tsarevo.info/plazhove/ustieto-na-reka-veleka/

Резово/фотография/

Фотографията е много красива и ни пренася край морето в село Резово, община Царево. В централната част на снимката има монумент от мрамор в пирамидна форма, кацнал върху крайбрежна алея облепена с големи сиви и вероятно също мраморни плочи. Върху мраморната пирамида, непосредствено под върха й има изобразен герб и двуезичен надпис, който гласи: „Република България, община Царево, село Резово. Най-югоизточната точка на Европейския съюз в континентална Европа“. Монументът е от сив шлифован мрамор с гладка повърхност. Много е красив. Алеята, върху която е поставен, е заградена по цялата си дължина, както се вижда от снимката, с висок алуминиев парапет, който освен за безопасност за почиващите е и отлично място човек да се спре и да се наслади на гледката. Зад парапета се виждат множество големи каменни и бетонни късове, едни изправени, други полегнали, сякаш нарочно поставени там за да се разбиват и разплискват по-силните и мощни вълни. Зад тях в ниското се вижда и морето. А то сякаш е заспало, без никакво вълнение. Така повърхността му прилича на синьо огледало, отразяващо обагреното в в същите цветове море. Отдясно в далечината се виждат три птици. Изглеждат съвсем дребни, но все пак се забелязва, че две от тях са потопили глави под водата, за да ловят риба.

вдясно на фотографията в далечината се вижда дълга ивица суша, която е по-широка откъм брега и се стеснява, докато сякаш плавно се губи от погледа ни. Снимката е запечатала един прекрасен, съвършен миг край морето.

Изображение: личен архив

Описание:
Ивелина Дамянова

„Ястребът“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„ Зимата наближаваше, листата на дърветата капеха, почнаха да падат често мъгли, а сутрин виждахме как всичко около нас е покрито с дебела слана. В такива дни повече се скитахме из града, рядко някой от нас ще иде до полето да потърси храна…Избягвахме по това време да излизаме на открито и затуй, че ястребът ставаше много настървен, нападаше ни изневиделица, а ние трудно можехме да се укриваме, защото и листата на трънките бяха опадали…“

Късна есен е! Врабчетата живеят в града, напуснали пустото и оголяло поле, заедно с градския си приятел Гаврош. Те дори не помислят да се завърнат в полето въпреки че често са подтиквани от глада или пък от безсмислието и монотонността на градския живот. Не им се нрави на нашите врабчета ни киното, ни телевизията, ни всичката забързаност и суетност на този град, но са решени да останат там докато настъпи пролетта. Полето е опасно, а над него често лети хищният и безпощаден ястреб, който навремето бе погубил Ю. Тц. Един ден, при тях идва Чир изпълнен с радост и им споделя, че е видял много суха храна в един харман насред полето. Настойчиво убеждава всички, че няма никаква опасност да бъдат нападнати, защото никъде не срещнал ястреба. Всички се колебаели дали да се отправят към полето, но накрая решили да отидат и да заситят гладните си стомаси. И така  врабчетата и Смрадовранката отлитат към полето без да се вслушват в непрекъснатото мърморене и предупреждения на Драги ми господине. Щом стигат полето, разбират колко прав е бил той в настойчивостта си да летят по-ниско и бдително. Изневиделица ястребът ги връхлита. Всички се разлитат в отчаян опит да избегнат безпощадните му, криви нокти и клюн. Докато ястребът кръжи над реката близо до полето и врабчетата се мъчат да избегнат неминуемото нападение изведнъж прозвучава силен гърмеж. Той идва от ловната пушка на един ловец, който се разхожда край полето. Хищната птица пада стремително в плитките води на речния бряг и започва отчаяно да пляска с останалото си здраво крило в опит да полети отново. Това обаче е невъзможно. Всички притихват, осъзнавайки края на ястреба и дори изпитват жал към него. От своя страна птицата, дори предчувстваща гибелта си не престава да гледа със злоба и жестокост към врабчетата. Не минава много време и една сврака, станала жертва на ястреба го вижда. Осъзнала, че това е моментът в който би могла да му отмъсти за погубените си рожби тя го напада с тежки думи, а сетне вика и останалите свраки. Всички се скупчват над ястреба и започват да го кълват ожесточено, докато не го разкъсват. За миг от силния, всяващ ужас и страх ястреб не остава нищо. Наблюдавайки случващото се, врабчетата изпитват съжаление към хищника. Смъртта му не им носи задоволство, въпреки че той убива Ю.Тц, защото имат добри сърца. А доброто сърце никога не би могло да се радва на чуждото нещастие, дори то да сполети най-големият му неприятел. Така врабчетата стават свидетели на края на ястреба и са спасени от неговите набези.

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. Нарисуван е моментът в който ястребът напада врабчетата. Птицата е в пъти по-голяма по размер от тях. Извитото тяло и изпънатите крака подсказват, че хищникът се стреми всеки миг да улови врабчето под него. То от своя страна е извило мъничкото си телце и се спуска право към земята. Ястребът изглежда много силен, с гъсто оперение от дълги здрави пера. Има малка глава и много голям извит и остър клюн. Крилата му са вдигнати високо и приличат на назъбени перки. Насочил е острият си поглед към беззащитните врабци, прелитащи край него. Над тази страховита сцена лети Юнашка фланелка, но дори неговата безстрашна дреха не би могла да го спаси от този жесток нападател. Дебелачко и Запетайчето също ужасени наблюдават седемте врабчета над тях, които размахват учестено и припряно с крилца за да се спасят. Дали врабчетата се чувстват отмъстени, щом виждат грозния и безмилостен край на птицата? А свраките биха ли проявили съчувствие, ако не бе нападал рожбите им? Едно е сигурно-животът е изпълнен с непредсказуеми моменти и нищо което имаш не ти принадлежи завинаги. Затова смисълът на съществуването се крепи на обичта, помощта и приятелството. Така както си помагат врабчетата, откакто нетърпеливо пробиха своите черупчести затвори. Ястребът на свой ред е прекарал живота си като хищник и също става жертва на хищните свраки. Дали, ако бе оцелял ястребът би отхвърлил своята жестока природа? Едва ли, но пък врабчетата разбраха, че ако си лош един ден и ти ще страдаш, защото животът мери всекиго според делата му.

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла и пресъздава момента в който всички врабчета се снижават към три големи камъка. Големите камъни са сгушени един до друг и са чудесно прикритие от очите на ястреба. Дали биха се спасили шестте врабчета зад прикритието им няма как да разберем, защото ловецът вече е изстрелял смъртоносният си куршум в ястребовото крило…

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„В гнездото кукувица“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Рано през пролетта птичият свят се разшета-кой подкърпваше старото гнездо, кой правеше ново, само Драги ми господине се колебаеше дълго време, дали да си направи ново гнездо, или да ремонтира старото и да изкара в него още една година…Ку-ку!…Ку-ку!-чухме викове от гората и Пешеходецът който си подсвирква с уста ни съобщи, че видял рано сутринта кукувицата. Тя не била сама, ами водела от Индиите много кукувици със себе си… Ние веднага оставихме своята работа и отидохме в гората да разберем откъде се взеха толкова много кукувици. Там видяхме нашата стара кукувица, която по най-хитър начин миналата година измами свраката и пъхна яйцето си в нейното гнездо. Заедно с нея от Индия бяха надошли много кукувици… Дни наред ние ги шпионирахме, както това сме правили и друг път…Много скоро ние разбрахме, че те искат да снесат яйцата си в чужди гнезда, затова обикалят навсякъде из гората и се мъчат, ако могат, да заблудят някоя сврака. Не се минаваше ден някой от нашето ято да не се прибере привечер и да не каже, че еди-коя си кукувица успяла да снесе яйцето си в еди-кое си свраче гнездо… Кукувиците покукаха и се пръснаха из гората, а свраките съвсем успокоени продължиха да лежат в гнездата си и да мътят. Те мътиха три седмици, в края на третата седмица почнаха да се хвалят една на друга, че чуват как малките им писукат в яйцата, а някои дори бяха успели да пробият твърдите черупки с човки. Щом гарджетата се излюпиха, всичките до едно голи и грозни, от всяко гнездо мъжката и женската сврака тръгнаха да търсят храна…За седмица време се облякоха, почнаха да ядат много, по цял ден писукаха и искаха храна. По това време забелязахме, че във всяко свраче гнездо си показваше човката и разтваряше голяма уста прилично на гардже пиле, само че по-едро от останалите. Разбрахме ние, че тези лакоми пилета са пилетата от кукувичите яйца… Аз наблюдавах гнездото на моята ланска познайница, освен кукувичето в него имаше още пет гарджета. Лакомото кукувиче до такава степен стана нахално, че почна да изяжда цялата храна, ни троха не оставяше за гарджетата… Един ден свраката, като погледна в гнездото, видя, че едно гардже лежи на дъното на полога нагоре с крачката си. Беше умряло…Без много да се двоуми, свраката се наведе, взе го в човката си и го изхвърли от гнездото. Лисицата, която обикаляше под гнездото на свраката, излезе привечер, намери мъртвото гардже и го изяде. Подир два дни мъжката сврака, щом донесе вода, намери също тъй гардже, обърнато по гръб на дъното на гнездото, хвана го с човка и го изхвърли навън…Така ден подир ден едно по едно гладните гарджета измираха и свраките ги изхвърляха от гнездото…“

Настъпва дългоочакваната пролет и птичият свят се изпълва с живот. Настава трескава подготовка за създаването на нови гнезда. Едни ремонтират, други майсторят съвсем нови, а трети като градското врабче се отказват от тази скучна и старовремска работа. Докато врабчетата прехвърчат, носейки сухи сламки и всичко необходимо за новите си гнезда, забелязват, че около тях се навъртат кукувиците. Те са наясно, че подлите и безотговорни птици отново ще се опитат да снесат яйцата си в чуждите гнезда. Врабчетата решават да бъдат изключително бдителни, за разлика от глупавите свраки, и така скоро разбират, че са били прави в предположенията си. Кукувиците дразнят свраките и използват моментите в които разярените птици се впускат в люти спорове с тях, за да имат възможност набързо да снесат яйцата си в оставените без надзор гнезда. Обаче всичко случващо се, не убягва от зорките и бдителни очи на врабчетата. Скоро пилетата се излюпват, а свраките погълнати от грижата за своите рожби дори не забелязват, че във всяко едно от гнездата им има по едно по-различно пиле. Така ден след ден родителите летят неуморно и носят храна на пилетата си без да съзнават, че почти всичко донесено от тях се озовава в човката на едно и също пиле. Това разбира се е кукувичето, което е по-едро от техните родни пилета и вного по-нахално. Ден след ден то поглъща цялата храна, едрее и става още по-жизнено и ненаситно, докато сврачетата започват да умират едно подир друго. Родителите така и не забелязват това, а по-усърдно и неуморно продължават да отлитат и да се връщат в гнездото носейки храна, която отново изяжда кукувичето. Скоро всички сврачета са мъртви от глад и изядени от лисицата, която се навърта под гнездата им. Така с хитрост, кукувиците без да полагат грижи се сдобиват с пилета, а свраките ги отглеждат, погубвайки неосъзнато собствените си рожби. Свраките, непрестанно заети да се карат с всички наоколо или пък да бърборят празни приказки, не успяват да осъзнаят хитрите кукувичи номера, нито пък разбират как отглеждат убиец в гнездата си. Разсъдливите и умни врабчета виждат и осъзнават всичко. Дълго време те се чудят, как глупавите свраки не могат да различат своето пиле от чуждото. А когато порасналите кукувичета чуват старите кукувици да кукат из гората отлитат без да се колебаят и оставят празни и безнадеждни сврачите гнезда. И въпреки че свраките са безпощадни и биха могли да разкъсат дори ястреб, те са безсилни пред хитростта на кукувиците. И така година след година те отглеждат чуждите птичета с много труд, обич и непрекъсната грижа, а техните сврачета загиват, победени от натрапниците.

 

Изображение:

Рисунката е черно-бяла и пресъздава жалкия край на сврачите пилета.От дясно на изображението е лисицата, която е настъпила с предните си лапи мъртвото свраче. Тя е със слабо и издължено тяло,завършващо с дълга и рунтава опашка, вирната нагоре. Две остри уши стърчат, готови да доловят и най-малкият шум. Под нея изпънато и безжизнено лежи сврачето. Разперило е крилца и опашка, и е затворило очи. Вероятно то е мъртво и всеки момент ще се озове в устата на лисицата. Над нея друго свраче като че пада право към хищната лисича муцуна, също загубило крехкия си живот. Отстрани Дебелачко наблюдава с ужасен вид. Други четири врабчета също са свидетели на смъртта на сврачетата. Едно от тях е Юнашка фланелка и изглежда не може да повярва как може глупавите свраки да отредят такъв край на децата си. Дали ако не бяха тъй-свадливи, приказливи и импулсивни, свраките щяха да са по-бдителни и отговорни към гнездата си? Може би тогава наглите кукувици нямаше да успеят да оставят яйцата си в полозите им. Дали са осъзнали, че отглеждат чуждо птиче, или отговорността им на родители дотолкова ги е погълнала, че не виждат очевидното? Глупави ли са, щом не разбират, че погубват живота на собствените си птичета, докато обгрижват чуждото? Но за тях всички излюпени пилета в гнездата им са родни деца…, а във всяко едно от тях, кукувичето писука гладно и настойчиво, докато останалите загиват тихо…

 

Изображение:

Картинката е черно-бяла. В центъра й има едно черно яйце от което се показва новоизлюпеното кукувиче. От всяка страна стоят по три свраки, които го гледат и вероятно му се радват, защото мислят, че то е свраче като тях. Свраките са високи и слаби, с тънки и остри човки. Всички са облечени в гащеризони, а една от тях дори се навежда към малката кукувица. Явно се радват на птичето и са щастливи да го видят и да чуят писукането му след дългото и непрестанно мътене през изминалите седмици. А край тях две врабчета стоят едно срещу друго и е видно, че разговарят развълнувани. Може би мислят как да споделят с тях, че това е птичето на кукувицата или пък се ядосват на глупостта им?

 

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

Хан Аспарух

Хан Аспарух е български владетел, основател на Дунавска България. Историческата информация за него е оскъдна, но се предполага, че неговият род е Дуло и е роден около 640 г. Част от племената под контрола на неговия баща Кубрат са водени от Аспарух по време на войната с хазарите и с цел да избегнат пълно изтребление те достигат устието на р. Дунав около 670 г. След преговори с византийското правителство той получава разрешение да премине реката и да се засели около нейното устие. По-късно влиза в конфликт с Византия и след победата му на Онгъла Аспарух сключва примирие с империята през 681 г. когато е и официално призната територията под негов контрол. В последствие влиза в съюз с редица славянски племена и така създава Дунавска България. Започва укрепване на държавата, която в последствие ще се превърне в ключов фактор в европейската и регионална история.
На снимката, вероятно от исторически български филм, виждаме човек с остри черти, на средна възраст. Изразени скули на лицето, гъста черна брада и мустаци. Облечен е в характерна бойна униформа от неговата епоха – метален шлем с конска опашка на върха, ризница и огърлица от злато и скъпоценни камъни.

Описание:
Стоян Досев

Източник за историческите данни: Уикипедия, Гугъл

Асен Йорданов

Асен Йорданов е български изобретател, инженер и авиатор. Той е смятан за основател на авиоинженерството в България, по-късно има и сериозен принос в развитието на американската авиация.
Йорданов е роден в София през 1896 г. като от малък любимото му занимание е да прави хвърчила. По-късно учи във училището за летци във Франция. Участва като доброволец през Балканската война. По времето на войната успешно конструира първия български самолет „Експрес“ през лятото на 1915 г. Награден е с медал за успешно участие във въздушни боеве. В резултат на загубената война и принудителното разпускане на българската авиация Йорданов е силно демотивиран да продължи кариерата си в Родината и решава да участва в американски конкурс за обиколка на Земята със самолет. Той е един от двамата селектирани пилоти, но пътуването така и не се реализира. След това решава да остане в САЩ и основава свое конструкторско авиационно бюро в Ню Йорк, което печели редица конкурси на американските военни. Междувременно написва редица научни трудове и прави много открития сред които са въздушната възглавница, както и прототип на телефон. Много американски астронавти са посочвали Йорданов като техен учител и вдъхновител.
На снимката виждаме човек на средна възраст със замечтан поглед. Облечен е с костюм, риза, вратовръзка. Гладко избръснат е. Косата му е предимно черна, леко прошарена.

Източник на биографичните данни: Уикипедия, Гугъл

Описание:
Стоян Досев

Александър Стамболийски

Александър Стамболийски (1879 – 1923) е български политик от Третото българско царство, лидер на Български земеделски народен съюз (БЗНС) и министър-председател в правителството на БЗНС (1919-1923).
Роден е в с. Славовица, Пазарджишко и получава земеделско образование в Садово и Плевен. След това учи философия и агрономия в Мюнхен. Още с влизането си в политиката той се превръща във фактически водач на БЗНС и под негово влияние съюзът се превръща в политическа партия. Самият той пропагандира, че обществото се дели на съсловия и понеже в българия преобладава земеделското съсловие то според него и властта трябва да е в ръцете на БЗНС. По убеждения той е републиканец и пацифист, което му докарва редица проблеми в Царство България. Стамболийски е категорично против участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Тогава е изключен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание през септември 1928 г. е използван за преговори с бунтовниците. Вместо това той самия оглавява въстанието и е избран за председател на Радомирската република. След разгрома на бунта, той се укрива, но в последствие е амнистиран.
Като министър председател Стамболийски е силно ограничен във външен план , защото България е губеща след Първата световна война, но все пак се опитва да води позитивна външна политика. Някои дори го обвиняват в съмнително близки връзки с Белград. Във вътрешен план извършва редица реформи като поземлената, въвежда трудова повинност, опростява правописа и др. На практика е наложена земеделска диктатура комбинирана с авторитарно управление. Извършват се редица репресии срещу буржоазията, както и привърженици на БКП.
Губейки позиции в обществото с изключение на земеделското съсловие, срещу Стамболийски е извършен преврат организиран от Военния съюз и подкрепен от двореца в резултат на което е свален от власт. В последствие Стамболийски е убит от членове на ВМРО.
Днес родната му къща в Славовица е музей, а град Стамболийски е кръстен на него.
На снимката Стамболийски е на средна възраст, погледът му е вперен напред. Мустаците му са със завити краища. Косата му е гъста и къдрава. Веждите също. Облечен е в риза, сако и вратовръзка.

Описание:
Стоян Досев

Източник за историческите данни:
Уикипедия

Александър Цанков

Александър Цанков е професор в Софийски университет, български икономист, юрист, политик, водач на партия Демократически сговор, а по-късно на Народно социално движение. Той е министър-председател в периода 1923-1926 г., председател на парламента (1926-1930) и министър на образованието (1930-1931). По време на своето управление Цанков насърчава извънзаконни и престъпни действия за разправа с политическите опоненти, което редица чужди наблюдатели определят като най-безскруполното правителство в Европа по това време.

Роден е през 1879 г. в гр. Оряхово. Учи право в София и икономика в Мюнхен. Работи в Българска народна банка и Министерство на търговията. Преподава в Софийски университет.
През 1921 г. Ал. Цанков е сред основателите на Народния сговор. Неговото правителство е коалиционно, с ясна цел да успокои напрегнатата политическа обстановка в началото на 1923 г. Трябва да се отбележи, че политическата ситуация в страната е била много тежка по негово време. Избухват Юнското и Септемврийското въстания, които са подбудени от Комунистическата партия. Тази партия прибягва до редица терористични действия включително извършва и един от най-кървавите атентати в европейската история – този в софийската църква „Св. Неделя“, където загиват 135 души и над 500 са ранени. Повечето от засегнатите по време на този атентат са интелектуалци и военни т.е. цвета на нацията по това време. Извършен е и опит за атентат срещу цар Борис Трети в прохода Арабаконак от страна на комунистите. От своя страна Ал. Цанков прокарва Закон за защита на нацията, който се използва за различни репресии срещу инакомислещите. Във външен план правителството е в почти пълна изолация.
Ал. Цанков активно участва в спасяването на българските евреи. След установяване на комунистическата власт в България в края на 1944 г. той емигрира, създава българско правителство в изгнание и се установява в Аржентина, където умира през 1959 г.
На снимката виждаме възрастен мъж със строги черти на лицето, на възраст около петдесет години, с леко смръщени вежди и остър, пронизващ поглед. Леко плешив, широко чело. Остър нос, и добре оформена брада и мустаци. Облечен е официално – тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка.

Описание:
Стоян Досев

„Рисувани врабчета“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Щом падне сняг по полето, вече никакво насекомо не се среща, нито пък Сече баба дръвца може да се намери от някъде, затова ние лека-полека се преместваме към селцата…Где с фърчене, где пешком, добрахме се до някакво селце… Пообиколихме тук и там и се настанихме накрая в една плевня…Първата нощ не ни беше много удобно, криво-ляво преспахме и още на съмване бяхме готови за работа. Снегът спря да вали, кога погледнахме навън, всичко бе равно и бяло. Не помня кой пръв се подсети, че е време за рисуване…Тогава всички слязохме от плевнята в двора и един през друг почнахме да рисуваме…Като изрисувахме целия двор, излязохме и на улицата да рисуваме врабчета…“
Зимата настъпва и покрива всичко с красива бяла пелена. Врабчетата търсят подслон. Отсядат в плевнята на едно близко село. С тях е и приятелката им Смрадовранката. В ясното утро снегът блести с нежната си красота, а врабчетата решават да му придадат още по-голяма хубост и да го изрисуват. Скачат, пърхат с крила и творят върху снега, кой както може. Дебелачко рисува дебелачета, Смрадавранката фльонги, другите правят различни по вид фигури. Всички са много щастливи и се впускат в истинско творческо забавление. Но веселата глъчка, която вдигат става причина при тях да дойде една патица. Виждайки рисунките на врабчетата и тя на свой ред решава да направи. Започва да тъпче с големите си и груби плавници и дори не забелязва, че така унищожава красивите рисунки на врабчетата. Всички са много разочаровани, защото цялата красота на творението им е на път да бъде съсипана. Не стига това, ами след мъничко пристига и една огромна крава. И тя започва да рисува, по кравешки. Врабчетата се прибират в плевнята и оставят кравата да гази по белия сняг без да се притесняват повече за рисунките, защото знаят, че снегът отново ще завали. А до тогава има толкова неща които да си разкажат и да си споделят…

Изображение:
Картинката е черно-бяла. Има седем големи стъпки, оставени от патицата стояща в ляво на изображението. Големи са, в триъгълна форма, с три остри и тънки върха- отпечатъци от пръстите на плавниците. До една от тях е кацнало едно врабче и я гледа. Вероятно е разочаровано от грубите и не красиви патешки следи, които заличават фините им рисунки. И Запетайчето оглежда нагазения от новодошлата натрапница сняг. До тях стои и самата патица. Има дълго и слабо тяло, малка глава и дълъг заоблен клюн. Сякаш е облечена в гащеризон с дълги крачоли, завършващ с надиплени къдрици. Отгоре в небето летят Юнашка фланелка и едно друго врабче. Дали с нетърпение очакват патицата да си отиде за да продължат приятното си занимание? Е, дори и да унищожи създадените им картини се знае, че през зимата често вали сняг и те отново ще имат възможност да се забавляват рисувайки.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова

„Чири“ из „Ние, врабчетата“ от Йордан Радичков

„Едно наше врабче, Чири, отиде да живее на село. През зимата се топлеше в сламената стряха на плевнята, беше си направил дупка в нея и колкото и студено да беше, не му подвяваше отникъде, защото входът бе тъй тесен, че щом влезеше, го запушваше целия. Прехранваше се край кокошките…Всяка година то почиства свинските кожи на Илия, а за сметка на това Илия му позволява да живее безплатно в сламената стряха на плевнята. Врабчето никога не е повдигало въпрос, че кожата е голяма и че много работа има да падне по нея. Ето и сега с ушите си чу, че кожата е три декара, но нито изрази недоволство, ни нищо, ами обиколи да я разгледа от всякъде, да види дали е добре опъната и дали е натъркана равномерно с трици и сол. Като огледа и одобри, Чири се залови за работа… Всяка зима то бързаше да приготви свинската кожа преди още да е цъфнал кукурякът. Щом почисти кожата, Илия изправя сенарската ритла и изважда пироните. Сега ще обуя децата и жената!- вика Илия, отнася кожата, размерва я, реже я на ивици, прави цървули и кога тръгват на гости, врабчето ги вижда всички до един с нови цървули… Врабчето подтичва босо подир тях, къде пешком, къде подхвръкне, и му е кеф, кеф…Защото и врабчето има заслуга да са стегнати всички в нови цървули…“

Студената и наглед безкрайна зима преминава в упорита работа и почти неусетно за врабчето Чири. Докато всичко спи под пухкавата снежна завивка, то се труди упорито и припряно над свинската кожа на стопанина на плевнята. Там прекарва зимните нощи Чири, а денем упорито подготвя за нови цървули кожата. Врабчето е добро и признателно за предоставения му подслон и всяка зима с радост помага на Илия, без да се оплаква, а напротив щастливо и гордо от възможността да бъде полезно. Кожата, която трябва да обработи и почисти е огромна, но това не му пречи да свърши тази трудоемка работа. Напротив, то с още по-голям ентусиазъм се труди, знаейки и очаквайки радостта на илийчовото семейство щом се сдобият с нови цървули. От ранно утро до здрач кълве врабчето по кожата, а накрая тихо споделя радостта на стопаните. Нито за миг то не се плаши от работата, нито пък му се струва твърде трудоемка. Не изпитва и капка съмнение, че ще се справи, а напротив продължава с хъс и желание. И преди зимата да е свършила Илия се сдобива с нова чанта, която му ушиват от тазгодишната кожа. А сърцето на врабчето прелива от радост и гордост, че е успяло да се отплати на стопанина за топлата стряха и през тази зима.

Изображение:
На черно-бялата рисунка е пресъздаден момента в който Чири започва с почистването на свинската кожа. Тя е много голяма и здраво изпъната, като от всяка страна е закрепена с по два дълги, здрави пирони. В горната част на кожата в дясно е кацнало врабчето и вече кълве по нея. Има малък участък с дребни точици. Дали това са триците и солта, които ще трябва да отстрани? В средата на кожата от долната й част има цепнатина в тъмен цвят. Възможно е кожата да не е изцяло бяла, а на черни петна. Срещу изпънатата кожа стои прав един таралеж. Той не прилича на такъв съвсем, понеже е с много издължена муцуна, която прилича по-скоро на клюн, но пък има множество бодли. Обут е в панталон на ивици и сочи с ръка към кожата. Не става ясно какъв образ е нарисувал художникът, но е сигурно, че наблюдава работата на Чири, заедно със Запетайчето, стоящо до него. До тях У Фу и още един врабец явно си говорят и изглеждат озадачени. Дали смятат, че тази задача е трудна, дори невъзможна за едно врабче? Дебелачко и още едно врабче също са там, а Чири продължава да се труди. Колко ли разсъдливо и сърцато трябва да е врабчето за да иска да се отплати на Илия? Нима не би могло да нощува в сламената стряха, кой би му попречил? Разбира се стопанина не би го прогонил… Но какво по-хубаво от това да дадеш нещо от себе си на някого без да чакаш да ти бъде поискано в името на общото благо… Тогава животът ти добива истински смисъл.

Издание:“Ние, врабчетата“
ИК. „ НИКЕ“
Художник: Йордан Радичков, Виктор Паунов
Описание: Ивелина Дамянова