Предисловие:
Преди да полетим нанякъде по света, да вдишаме от въздуха напоен с аромат на кроасани, или да усетим тежкия студен вятър на Севера, нека първо да се заровим в нашата татковина и да погледнем какво богатство лежи под краката ни – нашата прекрасна и богата на чудеса България. Нека да потеглим със златната каруца по наш път, железните колела да тракат на наша земя, нашето току-що изострено рало да се полюлява леко отзад и с българска усмивка да усещаме чистия балкански въздух в юнашките си дробове.
По пътя на свободния ни дух, докато вятъра слабо подухва и развява златните ни кичури, ние двама подир двама поглеждаме към Балкана. Усещаме чисто родолюбие да запълва празнината в гърдите ни. Погледа ни бива изпит от могъщия Балкан. Горите се полюляват със свиреп, но спокоен нрав. Обхваща ни страх и двамата, почти едновременно. Осъзнаваме колко сме малки в този момент, колко сме преклонни пред българската мощ. Осъзнаваме, че притежаваме едно безкрайно богатство пред нас, което се шири без глас. Но продължавайки да гледаме полюляването на дърветата, страха ни се измества лека-полека от вътрешно спокойствие, от мека топлина. Усещаме вече не само някаква умиротвореност, но и пламък, който сгрява душите ни. Трогнат от радостта изникнала в нас, този монолит отваря очите си и поглежда право в своите чеда. В нас той вижда не кои да е, но най – зоркия момък и най – красивата мома. На първо време оглежда момъка от върха на кичурите му, до обувките на нозете му. Забелязва златната му коса, която се вее под напора на вятъра. Наболата брада по лицето му придава вид на български хайдутин, а дълбоките му кафеви очи, вече потопили се напълно в Балкана, разтреперват духа на всеки, посмял да обиди майка България. Усмивката, която така ненадейно се е описала на лицето му, подсказва, че той е щастлив. А бръчките по скулите му описват премеждията, през които е трябвало да мине, за да може да стигне дотук. Облечен в син ватиран пуловер на обемни карета, веднага връща визията му към 21-ви век. С дънки, тъмносини като небето на север, той седи разкрачен на полюляващата се каруца. Обувките му, черни с бели подметки, подсказват, че са купени от поредния бутик. Но това няма значение. Значение има раната на челото му, покрай което самото време отстъпва място на историята. Там, където се преплитат историята на момъка и девойката, която седи до него, все така впила поглед в величествения изглед. И тя е с руси коси, нежно посипващи се по-раменете и. И тя е с усмивка разливаща се по лицето и. Но очите и са светли, сини. В тях се чете не само елегантност, но и сила, кураж, живот. И мисъл. Една страстна мисъл, която в момента се гордее с всичко нам и родно. В същото време, докато в нея гори този пламък, по бузата и се търкулва една сълза. Топла и бавна, тя се спуска и преди да стигне до брадичката и, и да даде сила на изсъхналата земя, тя бива избърсана от момъка. И в този момент, без капка забавяне, девойката изважда едно пакетче кърпички „Червена роза“ от джоба си и му ги подава. И остатъка от сълзата обагря листата на розата, гравирана на кърпичката, в сластно сиво, дори бих казал, най-красивия нюанс на сивото. А зад ежедневното черно яке, леко скъсаните дънки и снагата на Балкана, с пълната си прелест се показва и дестинацията, към която са се запътили – Асеновата крепост.
Асеновата крепост
На прага на една от най-хубавите забележителности в нашата родина, ние успяхме да сведем поглед от достолепните планини. Бяхме слезли от каруцата, която в продължение на няколко часа ни возеше към тази дестинация и попивахме с поглед всеки детайл. Отдалеч не се виждаше много, но и това ни стигаше – старинните камъни, подредени с пот на челото един върху друг, купола на камбанарията – малък, но все пак красив, с керемиди червенеещи се под яркото слънце и кръст над тях, вдъхваща ни почитание. Архитектурата й беше съвсем старобългарска – входовете под формата на арка, наподобяваща контурите на някой куршум, с който нашите апостоли са бранили родината ни. След като огледахме всеки ъгъл отдалеч запристъпяхме напред. Завързахме коня в най-близкото поле да пасе трева и той радостно и изморено преметна гривата си в знак на благодарност. Чакаше ни дълго изкачване, но си знаехме, че ще си заслужава.
като стигнахме върха на монолитните скали, пред нас се очерта една дълга каменна пътека с ръчно изковани дървени парапети. Продължихме по нея с бавни крачки, оглеждайки жадно местността. От дясно ни се показваше величествения Балкан, който все така ни следеше с поглед, а от лявата ни страна се издигаше чудна каменна тераса, с изработка, запазила се през вековете. Качихме се на тази тераса и погледа ни мигновено пропадна в безкрайната горска падина, където сякаш дърветата си имаха собствен живот – бяха по-тъмни, с листа забули ги в своенравна идилия и едновременно с това толкова уникални – вместо да отразяват светлината, те поглъщаха мрака. След тази гледка, отново се запътихме към крепостта, но за наше учудване пред нея стоеше табела, на която беше изписано, че в момента е затворена за туристи. В момента на прочитането на този надпис, ние изпаднахме в момент на шок и леко притеснение и се почувствахме така, сякаш времето е спряло – не усещахме вече вятъра да ни гони, Балкана да се съзира, дори не усещахме жаркото слънце. В тези секунди на размисли и чувства или по-скоро липсата на такива, иззад ъгъла се зададе една дама с бадж на врата и се запъти към нас. Беше пълничка, със закръглена фигура, която се поклащаше при слизането си по стълбите. Но краката и бяха слаби, сякаш всеки момент можеха да поддадат. Косата и беше кестенява, вързана на опашка и се спускаше леко по гърба. Когато се приближи повече, успяхме да видим и шарените и очи, които перфектно се вписваха с шала на врата и – с лека тоналност в зелено и леки проблясъци на кафяво. Щом пристигна до нас, тя се усмихна широко и симпатично, съвсем не изненадана от погледите ни, изрече, че табелата важала за вчера, и тя тъкмо е щяла да я свали. Очите ни светнаха мигновено. Тя ни покани с лек жест да заповядаме, да разгледаме двореца, оставяйки ни с чувството, че сме първите посетители. Развълнувано закрачихме нагоре по стълбите. Точно пред входа беше издигната дървена бойна кула – от онези на колелца, които дотъркулваш до крепостта на противника и се шмугваш вътре. Но отвътре беше още по красиво – пак от дърво бяха направени бойни оръжия, които шареха навсякъде. Щом навлязохме вътре в тази сграда, осъзнахме, че силуета на Асеновата крепост, която сме виждали, е била единствената съхранена до днес сграда – църквата. Но у нас настана едно такова хубаво чувство под пурпурния блясък на свещите и повея на историята, че седнахме на един стол, запалихме по още една свещ и останахме насаме с мислите си. Всеки един от нас се пренесе в отделна част от българската велика история. След пътуването си, станахме и решихме да разгледаме навсякъде. Очите ни попиваха историята по стените и прочитаха надписите по табелите жадно. В някои от тях се твърдеше, че Рене дьо Три издържал на тринадесетмесечна обсада от войските на българския цар Калоян и е бил спасен от летописеца на четвъртия кръстоносен поход, графа на Шампания – Жофроа дьо Вилардуен. Друг интересен надпис гласеше, че Името му идва от най – голямото разширение, което е правено на крепостта – от цар Асен. Задоволени от историята, ние решихме да се качим на купола. Панорамната гледка изненада наистина душите ни, а си мислехме, че вече няма накъде – от хълма се виждаше във всички посоки, а оранжевите нюанси по дърветата перфектно допълваха картината. Седнахме на терасата и сякаш се загубихме в пространството и мислите си. Слънцето вече залязваше, когато се осъзнахме. За наш късмет, най близкия град, разбира се, беше Асеновград. Щом пристигнахме отново до каруцата, която впрочем заедно с коня беше под наем, се обърнахме да огледаме отново Крепостта. Това място беше такава кътче история. Впрегнахме коня и железните колела отново затракаха по пътя. А заедно с тях и Балкана запя юнашка песен.
Описание:
Денис Ахмет