Андре Мере заемаше важен пост в голямо строително предприятие, което работеше и за държавата. Рекламната агенция, в която работеше Елен, я бе изпратила по служба при него. Още при първата им среща той й направи комплименти с малко пресилена непринуденост. Беше на около четиридесет години, с лице на здрав мъж и остър поглед под малко тежките клепачи. Известна обиграност в думите и гъвкавост на усмивката му внушаваха чувството за хитро същество, способно да прикрива силата на своите амбиции и неудържимостта на желанията си. Това, което направи впечатление на Елен по време на разговора им, бе начинът, по който сменяше тона на студена учтивост с един ласкав, почти сладникав тон. Следобед той я потърси по телефона и я покани на вечеря, сякаш изобщо не се съмняваше, че ще приеме. Тя отказа под някакъв любезен предлог, но той настоя. Колебанието на Елен, изглежда, го дразнеше. Стигнаха до решението за някоя вечер през следващите седмици. Елен бе свикнала да не се доверява на тези властни натури, самодоволни от това, че подчиняват жените на своята воля или на своя каприз.
Из „Зимна Венеция”
Емануел Рублес
Издателство „Христо Г. Данов”, 1983
Подбор на описанието:
Валерия Вълева