Беше стройна, висока, с бял ленен костюм и бяло шалче на черни точки около шията. Косата й бе златисторуса като на приказна фея. На главата си имаше шапчица и златистата й коса се гушеше в нея като птичка в гнездото си. Очите й бяха с цвят на метличина, много необикновен оттенък, а миглите й бяха дълги и малко прекалено светли. Тя се запъти към отсрещната масичка, като си сваляше дългите бели ръкавици, а старият келнер вече бе издърпал масичката, както никой келнер никога няма да я издърпа за мен. Жената седна, пъхна ръкавиците си под каишката на чантичката си и му благодари с такава мила, изумително чиста усмивка, че той едва не се парализира. После много тихо му каза нещо.
…
Мечтата на отсрещната маса не спадаше към нито една от изброените категории. Беше ми невъзможно да я класифицирам – неземна и чиста като планински ручей, неуловима като цвета на водата му.
Из „Дългото сбогуване”
Реймънд Чандлър
Анубис, 1992
Описание:
Валерия Вълева